Дебренцени огледа черепа, проверявайки опипом собствената си работа. След което кимна, взе от покривката един спрей и покри черепа с тънък, почти пластичен слой, който блестеше като мокър на рязката светлина. Ароматът му беше сладък и неочакван, като на някой екзотичен плод.
Чен се приближи и погледна лицето на жената. През цялото време тя не беше гъкнала и почти не бе помръднала — дори когато малката ръчна бургия беше започнала да надава пронизителния си, късащ нервите вой. Беше очаквал да пищи, да проявява някакви външни признаци на съпротива, но нямаше нищо — само нейната неподвижност и изнервящата тишина.
Очите й бяха отворени. Когато той се наведе, погледът й срещна неговия, зениците се разшириха и се фокусираха върху него. Той рязко се дръпна назад — беше шокиран, че след всичко това тя е в пълно съзнание, и погледна неразбиращо към Дебренцени. Бяха й бъркали в черепа…
Изведнъж се уплаши. Всичко това никак не се връзваше. Тя реагираше съвсем неправилно. Когато нагласиха подобния на паяк шлем и свързаха жичките с онези, които сега стърчаха от бледия й, покрит с белези череп, умът му трескаво затърси начин сам да свърже нещата. Погледна ръцете й и за първи път забеляза, че трепкат, сякаш реагират на някакъв вътрешен стимул. Известно време му се струваше, че това означава нещо — предполага нещо — но после то му се изплъзна и остави в него само чувството, че тук нещо не е наред, че нещата никак не се връзват.
Щом нагласиха шлема, Дебренцени ги накара да смъкнат количката по-ниско и да нагласят жената в седнало положение. Подпряха я с възглавнички. При това покривалото се смъкна надолу и откри бледите й рамене и ръце, малките й твърди гърди, гладкия й корем. Имаше младо тяло. В противоположност на това лицето й изглеждаше старо и отнесено. Краката на металния паяк образуваха клетка около него.
Чен се вгледа в нея, сякаш я виждаше с нови очи. Преди гледаше на нея като на нещо абстрактно; сега виждаше колко е крехка и уязвима, колко индивидуално и неповторимо е тялото й. Но имаше и още нещо — нещо, което го накара да се отвърне засрамен. Беше се възбудил. Само я погледна — и бе реагирал силно и незабавно. Срам го беше, но си беше факт и щом се извърна, си го призна. Безпомощната й голота го беше накарала да я пожелае. Не между другото, не хладно, а с внезапна сила, която го бе изненадала неподготвен.
Под жалостта, която изпитваше към нея, се криеше желание. Дори и сега му се искаше да се обърне и да я погледне — да зарадва очите си с гледката на безпомощната й голота. Потръпна — презираше се. Това беше отвратително — още повече, че беше толкова неочаквано, толкова непреодолимо.
Когато отново се обърна, погледът му избягваше жената. Но Дебренцени го беше забелязал. Гледаше замислено към Чен — беше свалил маската от лицето си. Погледна го в очите — откровено, без да трепне.
— Казват, че подобна работа дехуманизира хората, които я извършват, Тон Чу. Но тук ще разбереш, че не е така. Сега го виждам при тебе, както съм го виждал и при други, които са идвали тук. Част по част то се връща при нас. Онова, което наистина представляваме. Не идеалът, а реалността. Пълната човешка реалност на онова, което сме. Животни, които мислят — това е. Животни, които мислят.
Чен извърна поглед — необяснимо защо го болеше. Не знаеше защо. Сякаш онова, което бе осъзнал Дебренцени, изведнъж му беше дошло много. И за втори път откакто беше пристигнал, той се втурна към коридора — далече от нещо, от което, дори и докато бягаше, знаеше, че не може да избяга.
Там горе денят беше преминал в нощ. Беше топло и влажно, а светлината на пълната луна къпеше откритото пространство между комплекса и къщите в изобилна сребриста светлина. В далечината тъмната сянка на Килиманджаро се извисяваше на хоризонта, плътно черна на кадифено синия фон.
Дебренцени беше застанал там и дълбоко вдишваше топлия, съживителен въздух. Лунната светлина като че ли го покриваше със сребро и за миг той се стори на Чен нереален като изображение, прожектирано на чисто черен фон. Чен понечи да протегне ръка, после я отдръпна — чувстваше се глупаво.
Гласът на Дебренцени долетя до него:
— Трябваше да останеш. Щеше да ти е интересно. Не много често правя подобни операции, а тази мина добре. Нали разбираш, сложих й жици в главата.
Чен се намръщи. Мнозина от висшите офицери от силите за сигурност имаха жици в главите — приспособени за свръзка с комсет — или като Толонен имаха специални процепи, имплантирани по хирургичен път зад ушите, така че информацията от касетите да влиза директно в мозъка им. Но това беше по-различно.