Дебренцени забеляза съмнението, изписано на лицето на Чен, и се разсмя.
— О, изобщо не е толкова грубо като онези, обичайните неща. Не, това е следващата стъпка в еволюцията. Съвсем очевидна, но стъпка, която по съвсем очевидни причини досега не е предприемана. Този вид жици нямат нужда от проводници. Използват пулсиращ сигнал. Това означава, че могат да се управляват дистанционно. Трябва ти само нужният код за достъп.
— Но това ми звучи… — Чен млъкна. Готвеше се да каже, че му звучи като прекрасна идея, но се сети за някои усложнения и те го поразиха. Съществуването на преки проводници даваше на субекта някакъв избор. Можеш да ги включиш или не. Без тях нямаше избор. Той или тя се превръщаха просто в поредните машини, управлявани от някой друг.
Разтрепери се. Значи това правеха тук. Ето защо провеждаха опити върху осъдени затворници, а не върху доброволци. Погледна отново към Дебренцени, отвратен.
— Добре — обади се Дебренцени, ала очевидно го беше заболяло от прозрението на Чен.
Чен наведе глава — изведнъж целият този маскарад му беше омръзнал. Искаше му се да може да каже на Дебренцени кой е наистина и защо е тук; беше вбесен, че му се налага да е част от това злодейство. За миг гневът му се насочи дори срещу Кар, задето го беше изпратил тук, без да знае защо; задето го беше накарал да се оправя опипом в този лабиринт от полуоткрити истини. После трепна и преглътна яда си.
Дебренцени се обърна с лице към Чен. Лунната светлина посребряваше темето му и превръщаше лицето му в черно-бяла маска.
— Всяка идея има две лица. Едно приемливо и едно неприемливо. Тук експериментираме не само с усъвършенстване на техниката на поставянето на жиците в главите, но и с това, да направим идеята приемлива.
— И след като докарате нещата до съвършенство? — попита Чен и стомахът му се сви.
Дебренцени го изгледа, след това се извърна. Осветеният му от лунната светлина профил се очертаваше рязко на фона на далечната планина. Ала не каза нищо. А Чен, докато го гледаше, изведнъж се почувства съвсем сам, уплашен и много-много малък.
Чен гледаше как стражите ги водят — трима мъже и две жени, хлабаво оковани един за друг с тънки вериги, с непрани дрехи и небръснати глави.
Разбира се, тя беше с тях — между двамата мъже отпред, извърнала глава, забила поглед в земята.
Дрейк взе папката от стража и прелисти тънките листове почти без да ги поглежда. После кимна доволно, приближи се и подаде папката на Чен.
— Имената са фалшиви. Що се отнася до останалото, май няма да можем да ги използваме по никакъв начин. В сигурността още си мислят, че е възможно да се извлича фактически материал в принудителни ситуации, но ние тук знаем как е. Причини на някого болка и ще ти признае каквото искаш. Но всъщност няма значение. Нас всъщност не ни интересува нито кои са, нито какво са направили. Всичко това е минало.
Чен изсумтя, после вдигна поглед от папката. Забеляза как го гледат затворниците — сякаш когато му бе подал папката, Дрейк беше посочил, че той командва тук. Върна му папката и се приближи до затворниците. Стражите веднага пристъпиха напред и вдигнаха пушките си, готови сякаш да се намесят, но присъствието им не му вдъхваше кой знае каква увереност. Не че се страхуваше — колко пъти бе попадал и в по-опасни ситуации — но никога не се беше сблъсквал лице в лице с такава открита омраза, с такава яростна враждебност. Усещаше как се излъчва и от петимата. Наблюдаваше я как гори в очите им. А до този миг те не го бяха виждали.
— Кой ще е пръв? — попита Дрейк и се приближи.
Чен се подвоуми.
— Момичето — каза той най-накрая. — Онази, която се представя като Чи Ли.
Гласът му беше силен, кънтящ. Изведнъж самият звук го изпълни с увереност. Веднага забеляза как външното му спокойствие, самият му тон ги впечатли. Сега зад омразата им личеше страх и уважение. Обърна им гръб, сякаш беше приключил с тях.
Чу как стражите откопчават оковите на момичето и го дърпат. Разнесе се протестиращо мърморене, звуци от кратка борба, но когато Чен отново се обърна нататък, тя стоеше на разстояние от другите, в дъното на килията.
— Добре — обади се той. — Ще видя другите по-късно.
Изведоха останалите. В килията остана един-единствен страж с гръб към вратата.
Огледа момичето. Без оковите вече не изглеждаше толкова дръзка. Сякаш беше по-уязвима. Като че ли усетила мислите му, тя изправи гръб и го погледна в очите.