Огледа се отвратено. В килията заедно с нея имаше около четиридесет, може би петдесет голи хора — и мъже, и жени. Всичките бяха приковани към пода за китката и глезена. Някои срещнаха погледа й, но без всякакво любопитство, почти без да й обърнат внимание. Други просто лежаха съвсем отнесени. Докато ги гледаше, една жена се вдигна на пети и изля светла струя урина, а после легна отново, без да мърда, като животно, което си почива.
Разтрепери се. Значи това беше. Това беше съдбата й, последното унижение — да стане същата като тези нещастни окаяници тук. Обърна се и погледна към съседа си. Той се дърпаше към нея и сумтеше, на лицето му беше изписана груба похот, опъваше веригите, опитваше се да я докопа. С едната си ръка стискаше пениса си и усърдно я движеше напред-назад.
— Престани — обади се тихо тя. — Моля те…
Но той сякаш не разбираше думите. Наблюдаваше го ужасено — видя как лицето му се изкриви от болка, движенията му станаха още по-трескави, а след това със силен болезнен стон той свърши и семето му изпръска пода между тях.
Заби поглед надолу — лицето й гореше, сърцето й туптеше бясно в гърдите. За миг — за съвсем кратък миг — беше усетила, че откликва; беше усетила как в нея нещо тръгна да изплува на повърхността, сякаш в отговор на свирепата, животинска похот на лицето му.
Остана да лежи така, докато пулсът й се забави и мислите й се успокоят, после вдигна глава — почти я беше страх да го погледне отново. Сега той лежеше кротко на не повече от две чи от нея, а гърдите му ту се надигаха, ту се спускаха леко. Гледаше го и чувстваше огромна жалост — чудеше се кой ли е той и за какво ли престъпление го бяха изпратили тук.
Известно време той лежа неподвижно — тихото похъркване разкри, че е заспал. След това леко се извърна настрани със слаб хленч. И тогава тя видя клеймото на рамото му; видя го и дъхът й секна, а душата се сви в гърдите й.
Беше риба. Стилизирана риба.
Чен стоеше на вратата на столовата и оглеждаше сумрачната стая. Чуваше се тих шум от разговори, във въздуха витаеше аромат на тиха еуфория. На бара — сам, с висока чаша до лакътя си — седеше Дебренцени. Щом видя Чен, вдигна ръка и му махна да отиде при него.
— Как са бъбреците?
Чен се разсмя.
— Болят, но не е нищо сериозно. Лошо изпълнен удар.
— Знам. Видях — Дебренцени остана сериозен още миг, после се усмихна. — Но въпреки това се справи добре. Все едно се занимаваш с това от години.
Чен сведе глава. През последните шест дни беше в болнични, като първите два бе прекарал, гърчейки се от болка.
— Какво искаш да пиеш?
Чен вдигна поглед.
— Май най-добре да не пия нищо.
— Май си е така — Дебренцени се облегна леко назад и се огледа. — Знаеш ли, късмет извади, че тя не те уби. Ако силите за сигурност не я бяха обработили, преди да ни я пратят, сигурно щеше да успее.
Чен кимна — беше схванал иронията.
— Какво стана с нея?
— Нищо. Мислех си да изчакаме, докато пак се върнеш на работа.
Не това беше очаквал Чен.
— Искате да продължа? Дори и след това, което стана?
— Не. Заради това, което стана — Дебренцени здраво стисна рамото на Чен. — Ние тук извеждаме всичко докрай, Тон Чу. До горчивия, неизбежен край.
— Неизбежен?
— Неизбежен — повтори сериозно Дебренцени. — Колкото и да се бориш, не можеш да избягаш.
— А… — в ума си Чен виждаше момичето и пред него бавно се разгръщаше съдбата й. Неизбежен. Като гравитацията в черната дупка или дългият, бавен процес на ентропия. Неща, за които му беше разказал синът му Джиян. Изсмя се — кратък горчив смях.
Дебренцени се усмихна и дръпна ръката си.
— Значи разбираш?
Чен го погледна.
— Имам ли някакъв избор?
— Не. Тук никой няма избор.
— Значи разбирам.
— Добре. Тогава започваме утре сутринта. Точно в шест. Искам да я доведеш от килията. Ще бъда в операционната. Разбра ли ме?
Когато Чен се върна в стаята си, беше вече късно. Чувстваше се разнищен и раздразнен. Нещо повече, чувстваше срам и — за първи път, откакто беше дошъл в Кибуези — някаква вина за нещо ужасно, която щеше да изкупва цял живот. Отпусна се тежко на леглото и обхвана главата си с ръце. Днес беше денят. Преди успяваше да се разграничи от ставащото. Дори и последния път, лице в лице с нея в килията, ставащото не го беше засегнало наистина. То беше нещо абстрактно; нещо, което се случваше на някой друг — вероятно на Тон Чу, който се бе заселил в кожата му. Но сега знаеше — беше си той. Никой друг не я бе завел там и не я беше вързал, за да я оперират. Онзи, който я беше гледал, докато я режеха и слагаха разни неща в главата й, беше той.