Този път от вдлъбнатината се чу шум. Тихо стенание, което ставаше все по-силно с всяка изминала секунда. След това рязко секна. Чен трепна.
— Какво беше това?
— Просто проверка — отговори Дрейк. — Всеки наш сигнал е двупосочен. Те препредават, но имат и втора функция. Този на Палмър прекратява всякаква моторна активност в мозъчната кора. Този на Густафсон работи в така наречената „врата на болката“ — стимулира нервите в основата на мозъка.
— Ами твоят? — попита Чен. Чуваше дишането на другите по връзката.
— Моят е най-финият. Аз мога да говоря с нашата бегълка. Да говоря направо в главата й.
Линията замлъкна. От ямата отпред се чу хленчене от чист страх. После Дрейк пак се обади:
— Добре. Можете да преместете сигнала отново на начална позиция. Нашата бегълка е готова да излезе.
Зачакаха напрегнато, а след това от плитката яма се подаде глава. Жената се измъкна уморено — личеше си, че я болеше — от дълбоката дупка. Щом главата й се показа, тя погледна право към Чен. Известно време остана на място, като се олюляваше, после се строполи долу и седна на земята. Болката и умората бяха набраздили опустошеното й лице. Изглеждаше разбита и изтощена. Ръцете и краката й бяха целите в контузии и кървящи рани.
Дрейк сигурно пак й беше казал нещо, защото тя подскочи на място, огледа се и го видя. След това отново се огледа и забеляза и другите. Главата й се отпусна надолу и известно време тя просто седеше там с отпуснати ръце и дишаше тежко.
— Добре — обади се Дрейк. — Да свършваме.
Чен се обърна и погледна към Дрейк. Осветен от слънчевите лъчи, вече ослепителни, той изглеждаше като студена, чужда фигура. Костюмът му, както и на всички останали, не отразяваше светлината. Само визьорът проблясваше заплашително. Точно сега се приближаваше. На двайсет чи от жената спря. Чен наблюдаваше как Дрейк накара Палмър отново да изпробва сигнала си. Щом сигналът се изключи, жената се килна нелепо на една страна. После, само след секунди, тя отново се изправи и се огледа — чудеше се какво ли е станало с нея. След това беше ред на Густафсон. Чен видя как лицето й се напрегна, как стисна зъби и цялото й тяло се изви в дъга, а краката й заритаха от ужасни болки.
Когато тя отново се надигна, се виждаше как лицето й се криви от тикове. Нещо в нея се беше пречупило. Когато го погледна, очите й сякаш бяха празни.
Погледна към Дрейк отвратен, но Дрейк пак й говореше. Чен виждаше как мърдат устните му, после отново погледна към жената и видя как тя се опитва да запуши с длани ушите си, а на лицето й е изписан чист ужас.
Бавно, болезнено тя се изправи и забила поглед в Чен, се прехвърли през перваза и тръгна към него. Сега почти подскачаше — колчем докоснеше с наранения си крак земята, лицето й се кривеше от болка. Ала продължаваше да върви.
Той понечи да отстъпи, но гласът на Дрейк изведнъж прокънтя в ушите му по индивидуалния канал:
— Просто натисни и задръж лявото копче и докосни дясното.
Тя се беше приближила вече на не повече от два човешки боя от него и протягаше ръце. Погледна малкия екран, после натисна копчето и докосна другото.
Мек, мокър звук на експлозия изпълни въздуха. Сякаш някой беше стрелял с пушка отвътре в огромен плот. А там, където беше стигнал сигналът, вече нямаше нищо.
Вдигна очи. Тялото вече падаше — раменете и гърдите бяха разкъсани от експлозията, която бе отнесла главата. Извърна се — гадеше му се, ала вонята на изгорена плът изпълваше ноздрите му, а кървави парчета от разкъсаната й плът се бяха пръснали по целия му костюм и по визьора. Препъна се и едва не се затъркаля надолу по стръмния гол склон, но се задържа за ръба. Залитна, за да запази равновесие, като отново и отново си повтаряше, че не му се гади.
След малко се обърна, плъзна поглед по трупа и погледна Дрейк в очите.
— Копеле гадно… защо тя идваше към мене? Какво й каза?
Дрейк свали шлема си и го хвърли на земята.
— Казах й, че ще й помогнеш — отговори той и студено се разсмя. — И ти й помогна. Помогна й и още как!
Глава 20
Пламъци в чаша
— Уан Ти?
Чен беше застанал на вратата изненадан, че намира апартамента потънал в тъмнина. Протегна ръка и опипа стената, после бавно запали светлините. Всичко изглеждаше нормално, всичко си беше на мястото. Въздъхна. За миг само…
Отиде в кухнята, напълни чайника и го включи. Щом се обърна и се протегна да вземе каната за ча, чу някакъв шум. Някой кашляше.
Излезе в ярко осветената всекидневна.
— Уан Ти? — повика тихо и погледна към тъмния вход на спалнята им. — Ти ли си?