Сви рамене. Всеки път все до това опираше. Население и храна. Храна и население. Как да напълним все по-разрастващата се купичка за ориз на Чун Куо?
Толонен се поколеба, после сведе глава.
— Мога ли да предложа решение, чие хсия?
— Разбира се.
— Тогава какво ще правим? Какво ще стане, ако приемем отчасти плана на Ханс? Да изпратим войска от, да речем, четвърт милион души да бъде разквартирувана в плантациите, концентрирана в ключовите точки, за да се постигне максимален ефект. Това да бъде осъществено на етапи с темпо, да кажем, петдесет хиляди на всеки шест месеца. Това би поело напрежението от центровете за обучение, като в същото време ефектът върху обществото е минимален.
— Но това без съмнение би отнело твърде много време?
— Простете, чие хсия, но едно нещо, което Ханс пропусна да спомене в доклада си, са ефективните му действия срещу Пин Тяо. Ако нашите проблеми с набирането и обучението на войската са големи, то си представете техните какви са. Те са изкоренени. Лесно няма да се възстановят. Както казах по-рано, ще трябва да мине най-малко година, преди да са що-годе в състояние да ни създават проблеми, а няма терористична група, която да може да се сравнява с тях по размери и да застане на мястото им.
Тангът се замисли, след това кимна.
— Добре. Ще направим както кажеш, Кнут. Изготви заповедите и аз ще ги подпиша. — Обърна се към Еберт: — Добре ми служи днес, Ханс Еберт, и аз няма да го забравя. Нито пък синът ми ще го забрави. Но хайде, нека да изпием този прекрасен ча, преди да е изстинал.
Тримата мъже се поклониха като един.
— Чие хсия…
Ли Юан вдигна поглед от документа, който четеше, и се прозина.
— Трябва да си починете, господарю — обади се от бюрото си в другия край на стаята Чан Ши-сен, личният му секретар. — Аз ще го довърша. Останаха само още няколко неща.
Ли Юан се усмихна. Работеха от седем часа сутринта, а вече беше почти пладне.
— Добра идея, Ши-сен. Но е много странно, че баща ми още не ми се е обадил. Според тебе той добре ли е?
— Сигурен съм, че е добре, господарю. Ако баща ви се разболее, вие ще сте първият, който ще научи.
— Да… — отново погледна меморандума на министър Хен и кимна. — Интересна е тази работа със сина на Шепърд, не мислиш ли?
— Господарю… — Чан Ши-сен го гледаше усмихнат.
Ли Юан се засмя.
— Добре, добре. Познавам, когато ме юркат за мое добро. Отивам си, Ши-сен. Но се погрижи този следобед да бъде изпратено потвърждението на Хен Ю. Карам го да чака вече два дена.
— Разбира се, господарю. А сега си вървете. Радвайте се на слънцето, докато можете.
Ли Юан излезе навън, под яркото слънце в Източния двор, и застана за миг на върха на широкото стълбище, отпуснал длан върху хладния камък на балюстрадата. Огледа се — чувстваше се съвсем помирен със света. Тук цареше такъв ред. Такова равновесие. Протегна се и прогони умората, схванала крайниците му от седенето, после заслиза надолу, като прескачаше стъпалата през две, и се втурна през тревата, а коприненото му пау плющеше покрай него.
Фей Йен и прислужничките й не се виждаха никакви нито в градината, нито по дългата алея. Древното, оградено със стени пространство беше тихо и неподвижно. Щом стигна до каменната арка, зави и се замисли дали да не се отбие в покоите й, след това се отказа. Тя имаше нужда от почивка. Сега — повече от всякога. Заради сина им.
Както винаги тази мисъл го караше да се чувства странно. Погледна към древните криви силуети на хвойните в сенките на дворцовите стени, после извърна глава и проследи с очи извивката на езерото. Не помръдваше, вслушваше се и най-накрая беше възнаграден с птича песен — идваше отдалече, от другата страна на долината. Усмихна се, пое дълбоко хладния въздух на късната утрин и долови лек дъх на билки.
Хубаво беше да си жив в такъв ден.
Обърна се и се загледа в издигащата се арка, след това проследи с пръсти сложните, преплетени орнаменти, изрязани в камъка. Всичко това беше тук от хиляда години и все пак релефът сякаш току-що беше изрязан върху камъка. Сякаш времето нямаше власт тук.
Обърна се и се отправи към конюшните. Отдавна не беше виждал конете. Твърде отдавна. Щеше да прекара тук цял час в игра с тях. А по-късно можеше да потренира коня на Фей, Тай хуо.
Огромната плевня на конюшнята беше топла и обрасла с мъх. Щом влезе, конярите надигнаха глави, след което се втурнаха към него, подредиха се в редица и се поклониха до кръста.