— Моля ви… — обади се той. — Продължавайте. Няма да ви безпокоя.
Те се отдръпнаха почтително, после се върнаха към задълженията си. Погледа ги — някаква част от него им завиждаше за простотата на съществуването им; след това погледна нагоре и вдъхна силните, опияняващи миризми на плевнята — миризми, сякаш неотделими от тъмнозлатистите сенки на яслите.
Тръгна бавно покрай тях, като поздравяваше всеки кон. Черногривата кобила Хей джиан — „Черен меч“ — вдигна за поздрав широката си муцуна и го остави да потупа и погали хълбока й. Мей фен — „Меден вятър“, елегантен жребец — беше по-плашлив, почти сприхав, но след малко омекна и позволи на Ли Юан да погали меднозлатистия му хълбок, наострил уши. Той беше най-младият от шестте коня и най-скорошната му придобивка, потомък на коне, служили преди хиляди години на дивите пастири от Западна Азия.
Следващата беше арабската кобила на брат му, която той беше кръстил Чи чу — „Изгрев“. Прекара известно време с нея, като търкаше буза о шията й — с тази кобила усещаше сродство, каквото не чувстваше с никой от другите коне. До нея беше белият арабски жребец, който бе купил на Фей Йен — Тай хуо, „Големият пожар“. Щом видя коня, се усмихна — спомни си онази вечер, когато бе довел тук Фей Йен със завързани очи, за да го види за първи път. Тогава се бяха любили в яслата.
Обърна се, погледна зад задницата на коня и се намръщи. Петата ясла беше празна. Андалуският жребец — подаръкът от баща му за дванадесетия му рожден ден — го нямаше там. Излезе и застана пред яслата, втренчен в празното пространство, после се обърна и извика най-близкия коняр.
— Къде е андалуският жребец?
Конярят се поклони ниско. По бузите му плъзна червенина.
— Аз… аз… — заекна той.
Ли Юан отново се обърна към яслата — все по-силно усещаше, че нещо не е наред. Навън се чуха гласове. Миг по-късно на голямата порта се появи висока фигура. Хун Фе-чан, главният коняр.
— Господарю… — започна колебливо той.
Ли Юан се обърна с лице към него.
— Какво има, Хун?
Хун Фе-чан се поклони ниско.
— Андалуския жребец… го упражняват, господарю.
Ли Юан се намръщи и очите му отново се насочиха към празната ясла.
— Упражняват го, така ли, Хун? Но аз си мислех, че това е необходимо само в началото. Нещо не е наред с животното ли?
— Господарю, аз…
— Боговете да са ни на помощ, Хун! Какво е станало? Криеш ли нещо от мене?
Той се огледа и забеляза, че конярите бяха спрели работата си и гледаха, по плоските им лица на хан сега беше изписан страх.
— Мъртъв ли е конят, Хун?
Хун наведе глава още по-ниско.
— Не, господарю…
— Тогава, в името на всички богове, какво става?
— Яздят Нан хсин, господарю.
Ли Юан изпъна рамене — изведнъж го бе обзел гняв.
— Яздят го?! Кой е давал разрешение на когото и да било да язди животното?
Хун Фе-чан не отвърна нищо; беше свел глава толкова ниско, че тя почти докосваше леко подгънатите му колене.
Ли Юан неочаквано избухна:
— Е, Хун? Кой язди Нан хсин? Или трябва да го изкопча от тебе с бой?
Хун вдигна глава. Погледът му беше умолителен.
— Простете ми, господарю. Опитах се да я убедя да не го прави.
— Опитал си се… — той млъкна. Изведнъж беше разбрал. Фей Йен. Конярят говореше за Фей Йен. Нямаше как да бъде друга. Никой друг не би посмял да пристъпи заповедите му. Но Фей Йен беше в седмия месец. Тя не можеше да язди, не и в това положение. Детето…
Втурна се покрай главния коняр, застана на огромната порта и се огледа. Дворецът беше отляво, хълмовете — далече вдясно. Заоглежда внимателно полегатия склон, но тя не се виждаше никъде. После се обърна — тревогата за нея го бе накарала за миг да забрави за себе си. Не можеше да овладее гласа си — думите му издаваха истински страх:
— Къде е тя, Хун? Къде е, в името на всички богове?
— Не… не знам, господарю.
Ли Юан се приближи до него, хвана го за раменете и го разтресе.
— Куан Ин да ни пази, Хун! Искаш да кажеш, че си я пуснал да излезе сама, без придружител, в нейното положение?
Хун нещастно поклати глава.
— Тя ми забрани, господарю. Рече…
— Забранила ти? Що за глупости, Хун? Не разбираш ли колко опасно и глупаво е това?
— Господарю, аз…
Ли Юан го бутна встрани.
— Махай се от очите ми! — огледа се побеснял. — Махайте се! Всичките! Веднага! Не искам вече да виждам никого от вас тук!
Последва миг на колебание, после те започнаха да се изнизват, като му се кланяха ниско, щом минаваха покрай него. Хун беше последен.