— Надявах се на мир, Юан. Копнеех за мир. Но… — той поклати глава.
— Ами сега, татко? Какво ще правим?
— Да правим ли? — Ли Шай Тун се засмя — тих, непознат звук. — Ще се подготвяме, Юан. Това е. Ще внимаваме приятелите ни да са верни. Ще спим само когато сме в безопасност.
Подобни мъгляви отговори никак не бяха характерни за него.
Юан погледна надолу, след това подхвърли темата, която бе избягвал цяла вечер.
— Добре ли си, татко? Чух, че…
— Чул ли си? Какво си чул? — Ли Шай Тун се извърна. Тонът му изведнъж бе станал остър, заповеднически.
Ли Юан аха-аха да се усмихне, но се сдържа — знаеше, че баща му го наблюдава с орлов поглед.
— Че не си съвсем добре, татко. Нищо повече. Главоболия. Леки стомашни разстройства. Но не ми се сърди. Един син трябва да е загрижен за здравето на баща си.
Ли Шай Тун изсумтя.
— Не съм бил съвсем добре, а? Е, като минем трийсетте, това важи за всички нас. Вече никога не сме съвсем добре — той се умълча, после се обърна и тупна с бастуна по покрития с плочки под. — Може би това е вярно за всичко — че след известно време то никога вече не е съвсем добре. И за хората, и за направеното от хората.
— Подробности, татко. Подробности.
Старецът се втренчи в него, след това кимна.
— Така съм те учил винаги, Юан. Добре схващаш. Винаги си бил схватлив. Винаги си бил създаден за това.
Последва дълго мълчание. В това мълчание беше смъртта на Хан Чин — студена, тежка, нещо, което не биваше да се споменава, черен камък от мъка вътре във всеки от тях, който никой не бе успял да преодолее.
— Ами Фей Йен?
За първи път баща му споменаваше раздялата. Тя все още не беше обявена официално.
Ли Юан въздъхна.
— Все същото.
На лицето на Ли Шай Тун се изписа истинска болка.
— Ти трябва да я командваш, Юан. Да й заповядаш да се върне.
Ли Юан поклати глава — опитваше се да се владее.
— При най-голямото ми уважение, татко, но що се отнася до това, аз знам кое е най-добро. Тя ме мрази. Вече го знам. Ако живее при мене, това… това ще ме отслаби.
Леко прегърбен, Ли Шай Тун наблюдаваше сина си внимателно.
— А… — вирна брадичка. — Не знаех, Юан. Аз… — отново въздъхна. — Съжалявам, Юан, но детето? Ами детето?
Ли Юан преглътна, после отново вдигна глава и погледна баща си в очите.
— Детето не е мое. Фей Йен ми е била невярна. Детето е от друг.
Старецът се приближи. Стана, заобиколи шадравана и застана срещу сина си.
— Сигурен ли си?
— Не, но го знам. Самата Фей Йен…
— Не. Нямам предвид „знам“ в някакъв смътен смисъл, имам предвид да го знаеш съвсем твърдо и сигурно — гласът му отново беше станал суров, заповеднически. — Това е важно, Юан. Изненадваш ме. Трябваше да провериш.
Ли Юан кимна. Така беше, но не искаше да се изправя лице в лице с това. Не искаше да знае твърдо и сигурно. Думите й му стигаха.
— Трябва да отидеш при нея и да й предложиш условия за развод, Юан. Веднага. Но предложението ти трябва да е приемливо. Разбираш ли?
Той кимна отново. Разбираше. Имаше нужда от тестове. Тестове, които да докажат кой е бащата. Генотипни изследвания. Тогава щеше да разбере. Да знае — твърдо и със сигурност. Скръцна със зъби — усещаше болката като игла във вътрешностите си.
— Добре — обади се тангът, щом забеляза, че е постигнал желаното. — В бъдеще не трябва да има място за съмнения. Щом синът ти ще става владетел, то не трябва да има спор кой е бащата. Трябва да е твой син, а не някое кукувиче в гнездото.
Думите жегнаха Ли Юан, но точно това беше и целта им. Баща му знаеше кога да жали и кога да удря.
— И после? — Ли Юан изведнъж се почувства пресъхнал, изпразнен от всякаква мисъл.
— После ще се ожениш пак. Не за една, а за две съпруги. Ако трябва, и за шест, Юан. За да имаш синове. Да направиш семейството отново силно. Да осигуриш наследник.
Той кимна — не беше способен да мисли за живот с някоя друга освен с Фей Йен, но сега се подчиняваше на волята на баща си.
— Любов! — гласът на баща му беше изпълнен със странно огорчение. С някаква острота. — Това никога не е достатъчно, Юан. Помни го. Накрая тя винаги те предава. Винаги.
Ли Юан вдигна очи и срещна погледа на баща си. Видя привързаност, болка и обида там, където за другите нямаше нищо.
— Всяка любов?
Тангът кимна и стисна рамото на сина си.
— Всяка любов, Юан. Дори тази.
Някой затропа по външната врата. Ли Шай Тун се събуди, плувнал в пот — сънят за първата му жена, Лин Юа, и за онази ужасна нощ беше толкова ясен, че за секунда си помисли, че тропането по вратата също е част от него. Надигна се — чувстваше се слаб, не можеше да се ориентира. Тропането се чу отново.