Потрепери. Космите по врата и по гърба му настръхнаха. Наблюдателните камери не работеха — червените им лампички не светеха. А в дъното на коридора, отвъд монтираната на стената лампа, вратата към Проекта беше отворена, бариерата — вдигната.
Нещо не беше наред.
Остана на място — не беше сигурен какво трябва да предприеме. После се остави да го води инстинктът. Зави наляво и побягна към стаята на Тай Чо и лабораториите по-нататък — надяваше се да не е станало твърде късно.
В стаята на Тай Чо нямаше никого. Ким се обърна и се напрегна — дочу тихото мърморене на гласове по коридора. След това се отпусна. Гласовете му бяха познати. Забърза нататък, после забави крачка. Вратата към лабораториите беше широко отворена, сякаш някой я беше разбил. И това не беше както трябва. Предполагаше се, че когато никой не я използва, тя стои заключена с таймер-ключалка.
Завъртя се и се огледа нагоре-надолу из сумрачния коридор. Светеха само няколко лампи и то резервни. Работеше само аварийното осветление. Главната захранваща система трябва да беше изключена. Но дали беше злополука? Или някой го бе направил нарочно?
Пристъпи вътре предпазливо и погледна надясно, където беше канцеларията на Шпац. През отворената врата виждаше директора, който псуваше, удряше по клавишите на компютъра и се опитваше да го накара да реагира. Докато го гледаше, Шпац се опита да се обади по спешния телефон, после ядно го захвърли.
Значи може би се беше случило току-що. Може би точно дърпането на шалтера го бе събудило.
Приведе се и се запромъква през откритото пространство между вратата и първия ред бюра с надеждата да не го мерне Шпац, после се спусна по прохода между бюрата и стигна до края му. Главните лаборатории бяха наляво, гласовете се чуваха по-силно. Различи и гласа на Тай Чо.
Поколеба се, извърна глава и огледа пътя, откъдето беше дошъл, но коридорът беше празен. Продължи и стигна до лабораторията.
Бяха насядали в другия край — някои на столове, някои — приведени над бюрата. Всички бяха там освен Хамънд. Щом влезе, се огледаха и разговорът секна.
— Ким! — Тай Чо се изправи.
Ким протегна ръка напред, сякаш да отпъди приятеля си.
— Трябва да се махате! Веднага! Има нещо нередно!
Елис, помощникът на директора, се усмихна и поклати глава.
— Всичко е наред, Ким. Просто токът угасна. Шпац отиде да се разправя.
Ким се огледа. Неколцина бяха леко нервни, но нищо повече. Явно бяха съгласни с Елис.
— Не! — той се опитваше да прикрие паниката в гласа си. — Не е само това. Стражите ги няма и всички врати зеят отворени. Не разбирате ли какво значи това? Трябва да се махаме оттук! Нещо ще става!
Елис се изправи.
— Сигурен ли си? Стражите наистина ли ги няма?
Ким закима настоятелно. Усещаше напрежението в себе си като натегната спирала, чувстваше как в него се пробуждат усещания, каквито не беше изпитвал от… ами оттогава, откогато се опитаха да го реконструират. Усещаше как сърцето му бие в гърдите, а кръвта се разтича по вените му като тъмна гореща вълна. А над всичко усещаше сетивата си изострени от опасността. Сякаш можеше да вижда и да чува, да усеща миризма и вкус по-силно отпреди.
Метна се напред, сграбчи ръката на Тай Чо и го затегли. Тай Чо се съпротивляваше, но Ким упорито се бе вкопчил в него.
— Хайде! — примоли се той. — Преди да са дошли!
— За какво, в името на всички богове, говориш, Ким?
— Хайде! — отново се молеше Ким. — Трябва да дойдете! Веднага!
Забеляза как думите му предизвикаха промяна. Сега се споглеждаха нервно.
— Хайде! — подкани ги и Елис. — Ким може да е прав!
Тръгнаха към външните канцеларии, ала беше твърде късно.
Щом Ким издърпа Тай Чо зад един ъгъл, ги видя да идват по коридора — на няма и четирийсет чи от тях. Бяха четирима, облечени в черни костюми и с маски на главите, притиснали към гърдите си огромни картечници фенери. Щом съзря високата фигура на Тай Чо, първият вдигна оръжието и стреля.
Ким дръпна Тай Чо надолу и запълзя назад — усети как след изстрела лъхна топлина, придружена от остър сладникав мирис, който би могъл да е едва ли не приятен, ако не подсказваше за нещо толкова смъртоносно.
— Връщайте се! — кресна той на другите отзад, но още докато викаше, разбра. Бяха в капан. Като маймуните „Джен Син“, с които правеха опити. Без оръжие и нямаше никакъв начин да избягат.
— Мъртви… — прошепна той. — Мъртви. Сякаш никога не са били.
Убиецът се дръпна назад разтреперан — радваше се, че маската му филтрира вонята на изгоряла плът, изпълнила коридора. Усети как по гърба му полази тръпка. Не беше очаквал да реагира така. Не беше вярвал, че просто ще коленичат с наведени глави и ще умрат.