Но може би тъкмо това ги отличаваше от него. Превръщаше ги в наблюдатели, а не в действащи лица; в пасивни, а не активни. Но въпреки това начинът, по който бяха приели смъртта, го караше да се чувства странно. Не че му беше жал за тях — къде ти; пасивността им го отвращаваше. Той сам би умрял, докато се бори за живота си, докато се бори с нокти и зъби да съществува още малко. Но те го караха да се чувства някак особено. Сякаш му бяха отнели нещо.
Обърна се. Другите вече си бяха отишли — тръгнали бяха да хванат момчето и да поставят експлозивите. Значи беше време да се измита. Направи две-три крачки, после спря и се извърна рязко.
Нерви, помисли си той. Нерви, нищо повече. Просто една от маймуните сновеше из клетката си. Въпреки това се върна да провери — спомни си какво беше казал Де Вор за усилията.
Спря — десният му ботуш почти докосваше крака на един от четиримата мъртви — огледа се и се намръщи. Четирите маймуни лежаха на пода в клетките си упоени.
— Смешно… — обади се той. След това без предупреждение някой го сграбчи отзад за краката и го метна върху купчината трупове.
Обърна се задъхан — пушката му беше паднала; съществото веднага се метна отгоре му, нещо твърдо размаза лицето му и счупи носа му. Изстена — изгарящата болка от удара заля сетивата му и го вцепени.
Смаяно вдигна ръце към лицето си.
— Какво, по дяволите…?
Този път ударът дойде от другата страна — точно до лявото око.
— Куан Ин! — изхъхри той и рязко дръпна глава. Устата му започна да се пълни с кръв и той се закашля. Замахна яростно в опит да сграбчи съществото, но то се бе дръпнало. Седна — през кървавата мъгла му се мержелееше някакъв силует — съвсем дребен, като детски. Но не беше просто дете. Приличаше повече на създание, излязло от някой кошмар.
Стоеше там, прегърбено и кльощаво, и заплашително държеше тежкия предмет в мъничката си длан; огромните му черни очи бяха вперили убийствен поглед в него, зъбите му бяха оголени.
— Богове… — прошепна той и усети, че го облива студ. Това ли правеха тук? Такива… същества?
Но в мига, в който тази мисъл му хрумна, съществото нададе неземен крясък и скочи върху него — скочи високо, като обезумяло и се стовари върху му, оставяйки го без дъх.
Ли Шай Тун се обърна гневно към главния хирург:
— Кой, в името на всички богове, му е направил това, Чан Ли?
Чан Ли падна на колене, навел ниско глава.
— Простете, чие хсия, но причината за болестта на генерала все още не е известна. В момента правим аутопсии на съпругата и децата му, ала все още…
— Децата?! — Ли Шай Тун си пое продължително въздух, за да се успокои. Очите му бяха червени, бузите — мокри от сълзи. Дясната му ръка почти конвулсивно се метна напред и стисна лявото му рамо. — Ще живее ли?
Главният хирург отново наведе глава.
— Твърде рано е да се каже, чие хсия. Каквото и да е било, било е достатъчно силно, за да убие жена му и две от децата му само за час. Ноченци и другата му дъщеря… ами… и двамата са много болни.
— А вие съвсем определено сте извлекли някаква отрова от храната?
Чан Ли кимна.
— Точно така, чие хсия. Като че ли семейство Ноченци е обядвало с приятели, когато е било поразено — сервирали са си от едни и същи блюда, от една и съща купа с ориз. Ала на тримата, които са обядвали с тях, им няма съвсем нищо.
Ли Шай Тун потръпна и с жест подкани мъжа да стане.
— Благодаря ви, Чан Ли. Но веднага ми съобщете. Веднага щом нещо се разбере. И не съобщавайте все още на генерала, че е загубил жена си и децата. Нека да позаякне, преди да го научи. Не бих искал да оцелее, само за да умре от мъка.
Чан Ли сведе глава.
— Както кажете, чие хсия.
— Добре — той се обърна и тръгна по широкия болничен коридор. Стражите и приближените му го следваха на почтително разстояние. Ноченци беше в съзнание. Ала въпреки това приличаше на призрак. Цялата му ки — жизнената му енергия — бе изтекла. Гласът му беше слаб като шумолене на вятър в коприна.
— Простете, чие хсия — бе казал той, — но ще имате нужда от нов генерал.
Той бе хванал Ноченци за ръката и се бе опитал да отрече, но Ноченци настоя — стискаше немощно ръката му и не я пусна, докато тангът не прие оставката му.
При спомена за този момент спря, после леко се наведе напред — усети как лека болка се разля по ръцете му и ниско в корема и му се зави свят. Болката отмина и той се изправи, но миг по-късно тя се появи отново — по-силна — изгаряше вътрешностите му като въглен. Изстена, препъна се и едва не се просна на покрития с плочки под, но един от придворните го хвана точно навреме.