— Не. Върни се вътре.
Отново сам, се обърна и се загледа над сумрачните земи на своето имение към далечните планини. Луната беше нисък, блед полумесец над един от по-малките върхове далече вдясно. Загледа се в нея — чувстваше се кух, изпразнен от всякакви чувства, — след това рязко отмести поглед. Ядосваше се на себе си.
Моментът нямаше никакво значение. Трябваше да означава толкова много, но беше празен. Луната, планините, човекът — самият той — стоеше там, в тъмнината: нищо от това нямаше смисъл за него. Това бяха фрагменти, отделни парчета от някакъв безсмислен пъзел и съединяването им не означаваше нищо. Извърна се — болката от празнотата на всичко го потискаше. Не смъртта — животът го плашеше. Безсмислието на живота.
Остана там дълго, докато чувството се уталожи. После, щом то си отиде, се върна в кабинета си и се приготви да се обади.
Толонен беше застанал в центъра на хаоса и се оглеждаше. Подът под краката му беше отрупан с отломки, стените — почернели от сажди. Купчина черни найлонови чували бяха струпани отстрани до стената. Само това беше останало от хората, работили тук по Проекта.
— Никой ли не е оцелял, капитане?
Младият офицер пристъпи напред и се поклони.
— Само възпитателят, сър. Намерихме го трийсет нива по-надолу, вързан и упоен.
Толонен се намръщи.
— А другите?
— Освен Тай Чо по Проекта работеха осемнайсет души, като изключим охраната. Идентифицирахме седемнайсет отделни трупа. Като добавим и другия, Хамънд, сметката излиза.
— Разбирам. А записите?
— Всичко е унищожено, сър. Главните файлове са били унищожени при експлозията, но са успели да се доберат до резервните и да унищожат и тях.
Толонен се втренчи смаяно в него.
— Всички? Дори и онези, собственост на принц Юан?
— Така излиза. Разбира се, със самия принц още не сме говорили, но секретарят му Чан Ши-сен ме информира, че копията, които са му били дадени при последното му посещение, са унищожени.
— Унищожени? — Толонен преглътна сухо. Все още беше твърде шокиран, за да може да го приеме. Как бе могло да стане? Бяха взели най-строги мерки Проектът да остане не просто „невидим“, що се отнася до профила на охраната, но и при случай на саботаж, което не беше много вероятно, да има копия на всичко. Ала кой знае как всичките им усилия бяха пропаднали. Убийците бяха нахлули тук, сякаш им е бащиния, и бяха унищожили всичко. Бяха изтрили и последната следа от Проекта.
Де Вор. Нямаше как да е друг. Но защо? Каква полза би могъл да има от това?
— Дайте да видя докладите.
Офицерът се обърна и се върна миг по-късно с папка, която съдържаше предварителните доклади, писани на ръка. Толонен я взе и ги прегледа набързо.
— Много добре — каза най-сетне. — Много добре сте се справили, капитане. Аз…
Млъкна и отмести поглед от капитана. Дъщеря му Джелка беше застанала на вратата в края на коридора.
— Какво има?
Джелка му се усмихна неуверено и се приближи.
— Исках да видя. Аз…
Толонен се вгледа в нея, после сви рамене.
— Добре. Но не е много приятно.
Наблюдаваше я как влезе в стаята и се огледа. Забеляза как се приближи до чувалите, вдигна един етикет и го пусна леко разтреперана. Въпреки това виждаше в нея нещо от себе си — същата тази твърдост пред лицето на бедата. Но имаше и още нещо — почти му се струваше, че тя търси нещо там.
— Какво има? — попита след малко.
Тя се обърна. Погледът й се спря на папката, която той продължаваше да държи.
— Може ли да я видя?
— Нищо не е — обясни той. — Предимно технически неща. Оценка на използваните експлозиви. Прегледи на останките след настъпилата смърт. Такива работи.
— Знам — тя се приближи. — Може ли да я видя? Моля те, татко.
С ъгълчето на окото си забеляза, че капитанът леко се усмихва. Готвеше се да й откаже, но това промени решението му. В края на краищата тя беше маршалска дъщеря. На толкова неща я бе научил през всичките тези години. Може би и тя на свой ред би могла да научи младия офицер на нещо.
Подаде й папката. Наблюдаваше я как прелиства бързо страниците, сякаш отново търси нещо определено. После най-неочаквано го погледна — широка усмивка бе огряла лицето й.
— Знаех си! — възкликна тя. — Още щом влязох, го усетих! Жив е! Това го доказва!
Толонен се засмя, след това стрелна с поглед капитана, преди отново да вземе папката и да я отвори там, където му сочеше тя.
— В името на всички богове, за какво говориш, Джелка? Кой? Кой е жив?
— Момчето. Уард. Тук го няма! Не виждаш ли? Погледни доклада на главния патолог. Всички прегледани от него трупове са били на възрастни — на напълно развити мъже. А Ким си беше момченце. Поне физически. Което означава, че която и да е седемнадесетата жертва, той не е бил тук.