Джелка бе облечена по южната хан мода — тясно копринено сам фу в бледосиньо обвиваше силното й, ала стройно тяло. Косата й беше сплетена и свита на кок на тила, но нямаше начин човек да я вземе за хан. Беше твърде висока и твърде руса, за да мине за нещо друго освен за хун мао. И не просто хун мао, а северен тип. Тип нов европеец.
Той се усмихна и тихо заслиза по стълбите — внимаваше да не наруши вглъбението й. Беше застанала точно зад моста, загледана в поточето — едната й ръка бе вдигната към гърдите, а другата държеше сгънато ветрило.
Жена му. Или съвсем скоро щеше да му стане жена.
Когато се обърна, той все още не я беше приближил съвсем — изведнъж тя застана нащрек, цялото й тяло се напрегна, сякаш се готвеше да посрещне атака.
— Всичко е наред — той вдигна ръце. — Аз съм.
Забеляза как тя се отпусна — или поне се опита, защото някаква част от нея продължаваше да му се противи. Усмихна се вътрешно. Да, имаше дух това момиче — една почти мъжка твърдост, на която той се възхищаваше. Баща му този път беше прав: тя напълно му подхождаше.
— Какво има? — попита тя и го погледна, сякаш се насилваше да срещне погледа му.
Отново й се усмихна.
— Съжалявам, Джелка, но трябва да тръгвам. Нещата се задвижиха и новият танг ме вика. Но моля те… нашият дом е и твой дом. Чувствай се като у дома си. Моята муй цай, Сладка Флейта, след малко ще дойде да се погрижи за тебе.
Тя продължаваше да го гледа, едва разтворила устни, след това леко се поклони.
— А баща ми?
— Той смята, че е най-добре засега да останеш тук. Както казах, всичко е наред, но се носят слухове за бунтове из долните нива. Ако се разпространят…
Тя кимна, извърна се и се загледа към старите нарови дървета. Разтвори ветрилото си. Странен, почти нервен жест. Известно време той се чуди какво ли означава, после се поклони ниско и тръгна да си върви. Но едва бе направил няколко крачки, и тя го повика:
— Ханс?
Обърна се — беше се зарадвал, че го вика по име.
— Да?
— Сега ти ли ще станеш генерал?
Той си пое дъх, след това сви рамене.
— Ако новият танг пожелае. Защо?
Тя леко помръдна глава и се загледа надолу.
— Ами… просто се чудех, това е.
— А… — той остана там още малко, загледан в нея, после се обърна и се отправи към къщата. Ами ако наистина станеше така? Е, това би било причина да ускорят сватбата. В края на краищата един генерал трябва да има жена, семейство, нали така? Усмихна се и се забърза нагоре — прескачаше по две стъпала наведнъж. Да. По-късно щеше да поговори за това с Толонен.
След като той си тръгна, тя остана там. Очите й проследиха бавното въртене на едно черничево листо, докато се носеше по изкуствения поток.
Значи онова момче, Ким, беше живо. Но как го беше разбрала?
Потръпна и се обърна — бе дочула стъпки по пътеката. Беше млада жена — момиче, съвсем малко по-голямо от нея. Муй цай.
Момичето се приближи, спря и се поклони ниско, със събрани отпред ръце.
— Извинете, хсяо чи, но моят господар ме помоли да изпълнявам всяко ваше желание.
Джелка се обърна. Това, че момичето я наричаше хсяо чи — „почитаема госпожо“ — а беше съвсем малко по-голяма от нея, я развесели. Но беше очевидно, че момичето просто се опитва да се отнася с нужното уважение.
— Благодаря ти, Сладка Флейта, но искам просто да изчакам баща си тук.
Муй цай я погледна и отново сведе очи.
— При най-голямото ми уважение, хсяо чи, но разбирам, че това ще отнеме доста време. Не бихте ли желали нещо освежително, докато чакате? Или може би бих могла да повикам музикантите. Има един павилион…
Джелка се усмихна отново — маниерите на момичето бяха много приятни. Ала въпреки това сега искаше да остане сама. Тази история с момчето я тревожеше. Предварителното претърсване на нивата под Проекта не се бе натъкнало на никаква следа от него.
Въздъхна и лекичко се засмя.
— Добре, Сладка Флейта. Донеси ми нещо за пиене. Нещо ободрително. Но не викай музикантите. Песента на птичките ми стига. И наистина искам да остана сама. Докато дойде баща ми.
Муй цай се поклони.
— Както желаете, хсяо чи.
Джелка се огледа и се отпусна за първи път, откакто беше чула за нападението над Проекта. Поглъщаше хармонията на градината. После отново се вцепени.
От дъното на градината се разнесе странен, пронизителен плач, сякаш стенеше ранено животно. Продължи почти минута, после секна също така рязко, както беше започнал.