Какво, в името на всички богове, беше това?
Тя притича през моста и се спусна по пътеката, след това се изкачи по дървените стъпала на терасата. Оттук идваше — беше сигурна.
Чу тихото мърморене на мъжки гласове зад вратата и спря. Бавно, стъпка по стъпка се запромъква по терасата, застана до вратата и надникна вътре.
Бяха четирима, облечени в бледозелените униформи на дома Еберт. По средата, между тях, се виждаше една жена със завързана уста. Жена хан, наближаваща трийсетте.
Джелка смаяно гледаше как жената рита и се мята, как се опитва да се изтръгне от мъчителите си. Лицето й беше потъмняло и разкривено. Но нямаше как да избяга. Мъжете успяха да я озаптят и да я напъхат в усмирителна риза, чиито дълги ръкави завързаха зад гърба й.
Разтреперана от възмущение, тя пристъпи вътре.
— Спрете! Спрете веднага!
Мъжете се обърнаха, смутени от внезапната й поява. За миг забравиха за жената. Тя се строполи на пода, като безсилно риташе с крака.
Джелка направи още една крачка. Цялата трепереше от гняв.
— Какво си позволявате, в името на всички богове?
Те заотстъпваха назад, кланяйки се жалко.
— Простете, господарке Толонен — обади се един. Беше я познал. — Но ние само изпълняваме заповедта на господаря.
Тя му хвърли изпепеляващ поглед, след това тръсна глава.
— Развържете я. Веднага я развържете.
— Но, господарке, вие не разбирате…
— Млъквай! — кресна тя. Силата в гласа й го стресна. Той падна на колене с наведена глава и остана така, потънал в мълчание. Тя потрепери и огледа другите.
— Е? Да ви повтарям ли?
Спогледаха се бързо и изпълниха нареждането й. Развързаха жената и се дръпнаха назад, сякаш се страхуваха от онова, което ще последва. Но жената просто се претърколи и седна. Изхлузи ризата. Сега беше спокойна, припадъкът — ако наистина беше припадък — бе отминал.
— Така — обади се Джелка, без да ги поглежда. Странната жена бе приковала вниманието й. — А сега си вървете. Искам да остана насаме с тази жена.
— Но, господарке…
— Вървете!
Този път нямаше никакво колебание. Като се кланяха трескаво един през друг, четиримата напуснаха стаята. Чуваше приглушеното мърморене на гласовете им отвън, след това то затихна. Беше останала сама с жената.
Джелка се приближи, коленичи над нея и докосна рамото й.
— Какво има?
Жената вдигна очи. Беше хубава. Много хубава. Дори по нещо приличаше на дете повече от самата Джелка.
— Как се казваш? — попита Джелка. Невинността в очите на жената я беше трогнала.
— Мойто бебче… — жената впери отнесен поглед в пространството. — Къде е мойто бебче?
Джелка се огледа из стаята и го видя. Там, в дъното на стаята, имаше люлка. И щом го видя, го чу — странно, настоятелно подсмърчане.
— Ето го — нежно каза тя. — Бебето ти е там.
Отстъпи встрани. Жената стана, хвърли усмирителната риза, спусна се към люлката, вдигна бебето на ръце и го залюля.
— Тихо, тихо… — чу я да нарежда. Гласът й беше пълен с майчинска нежност. — Тихо, тихо, нищо лошо няма да ти сторят. Ще се погрижа за това, миличкото ми. Мама е тук. Мама е при тебе.
Джелка усети вълна на облекчение. Но гневът й не беше стихнал. Гневеше се на Ханс — ако наистина той беше заповядал да вържат жената. Нямаше право да я измъчва така. Приближи се и я докосна по гърба.
— Дай да го видя…
Жената се обърна, усмихна се и й подаде детето. Малко, безпомощно вързопче, което подсмърчаше ли, подсмърчаше…
Джелка усети как я обзема студ, отстъпи назад, клатейки глава. Изведнъж устата й беше пресъхнала от отвращение.
— Не…
Беше втренчило в нея червените си очи. Розовото му лице беше твърде дребно за човешко, космите, които безразборно стърчаха от плътта му — твърде груби, въпреки че бе обвито в коприни. Малка трипръста ръчица се протегна към нея, сякаш искаше да я хване за ръката. Тя отстъпи назад — усети как в гърлото й се надига жлъч.
— Златно Сърце! — гласът идваше от вратата. — Махни веднага това противно нещо. Какво си мислиш, че правиш, в името на всички богове?
Беше муй цай Сладка Флейта. Влезе в стаята, остави питието на масата, приближи се до жената, взе вързопа от ръцете й и го върна в люлката.
— Всичко е наред — обърна се тя към Джелка. — Мога да ви обясня…
Но Джелка вече я нямаше там. Беше излязла навън и надвесена над перилата, жадно гълташе въздух, а образът на мъничкото козеподобно създание — като демон, който й се подиграва — гореше неизличимо в червенината зад затворените й клепачи.
Туан Ти Фо вдигна поглед от купата към момчето, което спеше в далечния ъгъл на стаята. От доста време спеше — беше съвсем изтощено от преживяното изпитание — но сега бе започнало да се върти и да се мята в хватката на някакъв ужасен кошмар.