— Освен това — добави Кар и пое менюто, което сервитьорът му подаде, — съм чувал, че „Драконовият облак“ е чайна на чайните. Славата й се носи надлъж и нашир — дори към небесата.
Последното беше казано на по-висок глас — явно за удоволствие на сервитьорите. Онзи, който пръв се бе разбрал с Кар, се поклони леко в отговор.
— Ако чун цу желаят нещо… по-специално?
Кар се облегна назад. Дори и седнал, той беше почти с една глава по-висок от мъжа хан.
— Случайно да имате хсян пиен?
Сервитьорът се наведе още по-ниско и на лицето му цъфна радостна усмивка.
— Това е специалитетът на „Драконовия облак“, чун цу. Какъв вид хсян пиен ще желаете?
Кар погледна към приятеля си.
— Имаш ли някакви специални предпочитания, Као Чен?
Чен разгледа менюто, като се опитваше да намери сред стотиците екзотични запарки нещо, което да му звучи познато. После вдигна поглед и сви рамене.
— Не знам. Май най-добре да взема каквото и ти.
Кар се замисли, след това извърна глава и погледна към сервитьора.
— Имате ли чин ча с лотосов аромат?
— Разбира се, господарю. Вероятно ще желаете пао юн?
Кар кимна.
— Облак със скъпоценни камъни би било прекрасно.
Човекът се поклони, все така забил поглед в земята, и прибра менютата.
— Момичето ей сега ще донесе ча и хапки. Ще отнеме само минутки, чун цу — той отново се поклони и заотстъпва назад.
Чен изчака човека да си отиде, след това се наведе и прошепна:
— Какво, в името на всички богове, е хсян пиен?
Кар се усмихна и се отпусна за първи път от почти дванайсет часа насам.
— Хсян пиен е ча от цветя. А чин ча е зелен, неферментирал ча. Онзи, който ще пием ние, го слагат в мънички муселинови торбички за една нощ заедно с венчелистчетата на лотос, откъснати току-що — той се разсмя. — Не си ли чел Шен Фу, Чен?
Чен също се разсмя и поклати глава.
— Нямам време за това, приятелю. С тия три деца едва ми остава време да се изсера, та да чета ли?
Кар се засмя, после го загледа. Протегна ръка и леко го докосна по лакътя.
— Може и така да е, Као Чен, но човек трябва да чете. Някой път ще ти дам Шен Фу. Книгата му „Шест летописа на един плаващ живот“. Живял е преди четири века, преди да построят великия Град. Било е съвсем друга ера, казвам ти, Чен. По-груба, ала в някои отношения по-добра от нашата. Въпреки това някои неща си остават неизменни. Човешката природа, например.
Чен леко наклони глава. Така си беше. Огледа се, наслаждавайки се на странното спокойствие на това място. Всяка маса беше отделена от другите с параван от зеленина; въпреки това той можеше да вижда какво става по другите маси и по другите етажи. Обърна се и се огледа. Над най-близкия тезгях един огромен транспарант с портрета на бога на ча, Лу Ю, леко се ветрееше от повея на вентилаторите горе. Това беше образ, който дори и Чен позна — нали се ветрееше по същия начин над всяка чайна в Чун Куо.
— Откъде да започнем? — след малко попита Чен. — Искам да кажа, не можем да тръгнем по масите и да питаме, нали така?
Кар зяпаше почти разсеяно наоколо. Сега погледна към Чен.
— Не. Прав си, Чен. Трябва да се пипа меко. Тихичко. Ако стане нужда, цял ден ще висим тук, утре — също. Докато не чуем нещо накрая.
— Ами ако не чуем? — Чен поклати глава. — Освен това страшно мразя да вися и чакам. Защо просто не опразним цялата палуба и не я претърсим стая по стая?
Кар се усмихна.
— Смяташ, че идеята е добра, така ли, Чен? И каква причина ще им изтъкнем?
— Каква причина да им изтъкваме? Работим за танга, нали така?
Кар се приведе към него и сниши гласа си до шепот:
— Ами ако по нивата тръгнат слухове, че тангът е загубил нещо важно и би разчистил цяла палуба, за да го намери? Такъв слух със сигурност би си струвал, а? Не би ли стигнал до нечии уши, до които според нас е по-добре да не стига?
Чен отвори уста, после я затвори.
— Дори и да е така, все има нещо, което можем да направим?
Кар поклати глава.
— Следата е изстинала. Ако вземем сляпо да се лутаме насам-натам, това до нищо няма да доведе. Момчето е тук някъде. Знам, че е тук. Сега единственият начин е да чакаме. Да си клатим краката и да се вслушваме в лекия шепот по околните маси.
Чен се наведе напред — готвеше се да каже нещо, но премълча. Една сервитьорка — този път жена — се приближаваше към тяхната маса. Висока, руса хун мао. Погледна я, когато тя остави подноса на масата помежду им, след това се намръщи, щом забеляза как я беше зяпнал Кар.