Потрепери, после се дръпна крачка назад и върна поклона на Туан Ти Фо.
— Утре — обади се той. — Като ми се оправи настроението.
— Утре — тя гледаше как вратата отново се затваря. След това се обърна и се отправи обратно към апартамента си. Чувстваше се объркана, дълбоко в нея се беше загнездила мрачна несигурност.
Туан Ти Фо остана така, втренчен във вратата, още известно време. Ракитената кошница почти не тежеше в ръцете му. После чу, че нещо се раздвижи зад гърба му, и се обърна.
Момчето беше изпълзяло изпод одеялото и бе коленичило на пода, вперило в Туан Ти Фо изцъклени от страх очи.
— Беше една приятелка — успокои го старецът. — Но май е по-добре да не рискуваме, нали?
Той остави кошницата на ниската масичка до фурната, след това се обърна към момчето:
— Сега трябва да се махаме оттук. Не мога да извъртам вечно и скоро тя ще вземе да подозира нещо, ако вече не е заподозряла. Не е лоша жена, точно обратното, но любопитството може да е нещо много опасно.
Задържа поглед върху момчето още малко — не беше сигурен докъде е разбрало онова, което му каза — после сви рамене.
— Отдавна вече съм на този свят, момчето ми. Какво ли не съм бил навремето. Работил съм и във фабриките им, и на Плантациите им. Бил съм и чиновник и съм живял сред криминалните долу, под Мрежата. Познавам света им. Знам що за лудница е. И въпреки това понякога не знам какво ме чака. И сега е така. Трябва да се махаме оттук. Това е ясно. Но къде да отидем?
— В Глината — отговори момчето, вперило в него странно напрегнат поглед. — Отведи ме долу в Глината. Там ми е мястото. Оттам идвам.
— Глината… — прошепна старецът и кимна. Беше разбрал. Също като в съня, който бе сънувал. — Паяци — продължи той и видя как момчето бавно кимна в отговор. Да, паяци. Малки прекрасни създания, просмукани от вътрешна светлина, които плетат огромните си мрежи сред безкрайния мрак. Беше ги виждал — здравите им, ала крехки мрежи, заловени за Глината. И там — колко ясно си го спомни изведнъж! — там, като ги гледаше как пълзят в мрака, беше и момчето. Усмихваше се с ангелска усмивка, а огромните му черни очи бяха изпълнени с удивление.
Туан Ти Фо потръпна, завладян от силата на видението.
— Как се казваш, момче? Как ти викаха в Глината?
Момчето извърна поглед, сякаш споменът го тревожеше, после отново погледна Туан Ти Фо в очите.
— Лагасек — отвърна най-сетне. — Викаха ми Лагасек. Кокорчо.
Дъхът на Туан Ти Фо секна.
— Ами Гведер?
Момчето се намръщи и сведе очи, сякаш се мъчеше да си спомни думата.
— Гведер ли? Гведер означава огледало. Защо? Какво съм казал? Аз… — потръпна и се огледа. — Нещо се е случило, нали? Нещо… — и поклати глава. — Чувствам се смешно. Гласът ми — той е… различен — втренчи се в дланите си. — А и тялото ми — то е…
Озадачено погледна към Туан Ти Фо.
— Сякаш съм спал дълго-дълго време. Хванат в капана на огромния, дълбок кладенец на съня. Работех в леярната. Сега си спомням. Чан Шуи го нямаше. И тогава… — челото му се набръчка в мъчителен опит да се съсредоточи, след това се отпусна и се отказа. — Не разбирам. Тай Чо смяташе да…
— Тай Чо? Кой е Тай Чо?
Момчето пак го погледна.
— Ами Тай Чо ми е приятел. Възпитателят ми в Про…
Бръчката се появи отново. Момчето пак се втренчи в дланите си, заоглежда ръцете и краката си, сякаш не бяха негови.
— Какво става, Лагасек? Какво не е наред?
— Лага… — момчето впери поглед в него, след това отново поклати глава. — Не, не се казвам така. Ким. Казвам се Ким. Лагасек — така ми викаха там долу…
— В Глината?
— Да, и… — той поклати глава. — Чувствам се… странно. Тялото ми… все едно, че не е мое. Като че ли…
Млъкна и се втренчи в стареца. На лицето му бе изписано напрегнато любопитство.
— Какво казах? Онези думи. Трябва да си ме чул, като говоря. Какво още казах?
Туан Ти Фо го погледна в очите и си спомни яростното лице, другото му лице — лицето на Гведер, огледалото. После поклати глава.
— Нищо не си казал, Ким. Съвсем нищо. Но ела. Сега трябва да си стягаме багажа и да се махаме оттук. Преди да са ни намерили.
Ким остана още миг така, втренчен в стареца. След това сведе очи и кимна.
— Ши Кар! Моля ви… спрете за малко!
Кар се обърна — очакваше някаква неприятност, но се отпусна, щом видя кой го беше извикал.
— А, това си ти, Мари Енге. Как ме намери?
Тя прокара ръка през косата си и колебливо се усмихна.
— Както казах, познавам всички по тези нива. А вие… — изгледа го с възхищение от горе до долу. — Е, кой би могъл да не забележи мъж като вас, ши Кар?