Той се разсмя.
— Така си е. Но с какво мога да ти бъда полезен, Мари Енге?
Преди да заговори, тя като че ли го погледна замислено.
— Онова, за което ми говорихте…
Той веднага застана нащрек.
— Момчето — и се наведе към нея. — Знаеш къде е, така ли?
Тя пак се поколеба, но този път той я изпревари:
— Виж какво, влез за малко. Това е частна стая. Можем да говорим на спокойствие, ако искаш.
Тя кимна и се остави да я поведе към стаята си — на второто ниво на пансиона за пътници. Както подобаваше на такова място, стаята беше чиста, впечатляващо мебелирана, но въпреки всичко „временно жилище“ и като го гледаше, не можеше да не се въздържи да не си помисли, че тук той изглежда съвсем не на място. Беше забелязала още тогава, в „Драконовият облак“, че грубичката му външност прикрива добри обноски.
Предложи й единствения стол, после се отпусна срещу нея на ръба на леглото.
— Е? Какво точно знаеш?
Тя извърна глава за миг — мислеше си за Туан Ти Фо. Дали беше постъпила правилно, като беше дошла при Кар? Или беше грешка? Обърна се отново към него.
— Чух нещо. Нищо определено, но…
Забеляза как Кар присви очи. Забеляза как погледна надолу, след това — пак към нея — лицето му беше претърпяло някаква лека промяна.
— Мога ли да ти имам доверие, Мари Енге?
Странната откритост на тъмносините му очи я изненада. Някакво качество, скрито досега, прозираше през тях. Погледна го също толкова открито.
— Честно ви говоря, ако имате това предвид, ши Кар. И мога да пазя тайна, когато ме помолят. Искам да кажа, ако ме помоли някой, на когото имам доверие.
Той леко вирна брадичка.
— А-ха… разбрах. Мислиш си: „Мога ли да имам доверие на ши Кар?“ Е, да видим какво можем да направим за това. Първо аз ще рискувам с тебе. И после, ако все още искаш да ми помогнеш, може би и ти ще ми се довериш, става ли?
Тя го изгледа, след което кимна.
— Добре. Значи първо най-важното. Името ми е Кар, но аз не съм ши Кар — той бръкна в джоба на туниката си, извади картата си за самоличност и й я подаде. — Както виждаш, аз съм майор от силите за сигурност на танга, и приятелят ми Чен, когото си виждала преди, е капитан. Момчето, което търсим, не ми е племенник, ала въпреки това трябва да го открием. Жив и невредим.
Тя вдигна поглед от картата и му я върна.
— Защо трябва да го намерите? Не разбирам. Щом е само някакво си момченце…
Кар си прибра картата, извади нещо друго — плосък, матовочерен калъф — и й го подаде.
— Това е холограма на момчето. Нея можеш да задържиш. Имам и други. Но това ще ти помогне да провериш дали той е онзи, когото търсим.
Тя постави калъфа на коляното си и за малко притисна длан към него. Топлината на плътта й активира холограмата. Разгледа изображението, после го премахна и погледна към Кар.
— Момчето изглежда доста странно. Защо се интересувате от него?
— Защото той е единственият оцелял след терористично нападение над една от инсталациите на танга. Много важна научна инсталация. Цялото място е било унищожено, а всички колеги на Ким — убити.
— На Ким?
— Това му е името. Но аз казвах, че…
Тя го докосна по лакътя и го прекъсна:
— Чакайте, нещо не схващам. Казахте „колегите му“. Но той е само едно момченце. Какво е търсил в научен проект?
Кар погледна ръката и леко се облегна назад.
— Недей да го подценяваш, Мари Енге. Той може и да е само едно момченце, но е нещо като гений. Или е бил преди нападението. И може би е единствената оцеляла брънка, свързана с Проекта. Ако е все още жив. И ако успеем да го намерим, преди терористите да са разбрали, че се е измъкнал.
Тя го гледаше много странно.
— Значи това е нещо много важно?
Кар присви очи.
— Искаш да ти се плати за помощта?
— Казала ли съм нещо такова?
Резкостта в гласа й го накара леко да се намръщи. После той наведе глава.
— Съжалявам. Просто…
— Няма нищо, майор Кар. Разбирам. Сигурно ви се налага да си имате работа с доста гадни типове.
Той й се усмихна.
— Да… Но нека ти отговоря: имам лично нареждане от танга да намеря момчето. Ако искам, мога да направя всичко тук на парчета, за да го намеря. Но аз не действам така. Освен това го искам невредим. Кой знае какви може да ги свърши, ако се почувства заплашен.
— Разбирам… — тя сведе поглед. Изведнъж съвсем беше притихнала.
— Виж — каза той. — Защо не опростим всичко това? Защо не действаш като посредник? Може би е най-добре нито аз, нито някой друг от нас да си има работа с момчето. Може би за него ще е по-лесно да се довери на тебе.
Тя го погледна с благодарност.