— Един ден ще ги строим, помнете ми думата — каза тихо той. — Но по-големи и по-бързи.
Кустоу се намръщи.
— По-бързи ли? — той поклати глава. — Е, щом казваш, Карл… Но съм чувал, че един такъв кораб може да стигне до Марс за четирийсет дни.
Стивънс кимна.
— Тиенцин го вземат за трийсет. Даже двайсет и шест при перихелий. Но да, Брин. Дай ми десет години и ще ти направя кораб, който ще го взема за двайсет дни.
— И ще убие всички пътници! Да, разбрах. Достатъчно е гадно да прекосиш Атлантика с такова нещо, но я си представете какво ускорение ще ти се стовари отгоре, ако…
— Моля ви… — намеси се Левър, щом усети накъде вървят нещата. — Ханс ще ни чака. Така че давайте по-живо.
Минаха през главната трансферна бариера на Града, без да обръщат внимание на дългата опашка от пътници пред портала. Отидоха направо при дежурния офицер — нисък, широкоплещест човек с пригладена черна коса.
— Простете, капитане — обърна се Левър към него, — но не бихте ли могли да ни помогнете? — извади документите си от джоба и ги бутна в ръката на офицера. — Имаме среща с майор Еберт в единайсет и…
Офицерът дори не погледна картата.
— Разбира се, ши Левър. Бихте ли били така любезни да ме последвате — вие и двамата ви спътници? Горе ви чака транспортьор. Багажът ви ще бъде натоварен на него.
Левър кимна леко — беше доволен. Значи Еберт бе инструктирал хората си както трябва.
— Ами другите двама?
Офицерът се усмихна притеснено. Значи информацията му не беше стопроцентова.
— Те… те ще се присъединят към вас възможно най-бързо.
— Добре — усмихна се Левър. Не, дори и Еберт не знаеше, че води със себе си двама експерти. Нито пък искаше Еберт да го знае. В бизнеса — дори и в този бизнес — винаги трябваше да подвеждаш противника; дори и когато противникът ти е приятел. Да го караш да се чувства несигурен, неинформиран. Така човек си запазваше предимството.
— Водете тогава — каза той. — Нека не караме домакина да чака.
Стивънс го забеляза пръв. Наведе се и докосна рамото на Левър.
— Майкъл… нещо не е наред.
— Какво искаш да кажеш? Стивънс се наведе по-близо до него.
— Погледни навън, през прозореца. Долу има планини. А слънцето… то е отляво. Летим на юг. Бих предположил, че сега сме над Швейцарските Алпи.
Левър се надигна, втренчи се навън, после се обърна и се загледа в пътеката между седалките.
— Капитане? Бихте ли дошли тук за момент?
Офицерът от силите за сигурност прекъсна разговора с адютанта си, приближи се и учтиво се поклони.
— Какво има, ши Левър?
Левър посочи планините.
— Къде се намираме?
Капитанът се усмихна.
— Забелязали сте. Съжалявам, чун цу, но не можех да ви го кажа по-рано. Така ми е заповядано, нали разбирате. Ала ши Стивънс е прав. Летим на юг. А това долу е Швейцарската пустош. — Той бръкна в туниката си, измъкна сгъната ръкописна бележка и я подаде на Левър. — Ето това ще ви обясни всичко.
Левър разгъна бележката и бързо я прочете. Беше от Еберт.
Левър се усмихна и пръстите му опипаха восъчния печат в долния край на листа. След което вдигна поглед.
— Ами вие, капитане? Каква е вашата роля в това?
Офицерът се усмихна и започна да разкопчава туниката си. Съблече я, хвърли я настрани и седна срещу тримата американци.
— Простете ми, че ви заблудих, приятели, но позволете ми да се представя. Казвам се Хауард Де Вор и ще съм ваш домакин през следващите осем часа.
Леман седеше в дъното на стаята, на известно разстояние от останалите. Огромен екран изпълваше стената в далечния край, докато от едната й страна върху дълга, широка маса, направена от истински махагон, беше разстлана подробна карта на Град Европа. Швейцарската пустош и Карпатите бяха отбелязани с червено, като петна от кръв на белия фон.
Де Вор, Левър и останалите седяха в големи кожени кресла с чаши в ръце и разговаряха. Над тях, на екрана, погребалната процесия се точеше бавно през оградената със стени северна градина в Тонджиян — фамилията Ли, седмината тангове, техните генерали и висшите им придворни. Трийсет прислужници с обръснати глави ги следваха с вдигнатия високо над главите им отворен ковчег.