Де Вор вдигна полупразната си чаша и посочи с нея стройната тъмнокоса фигура в бяло, която водеше траурната процесия.
— Добре се справя със скръбта. Но пък е и длъжен. Ще трябва да развива това качество в дните, които го очакват.
Усмивката му беше мрачно-иронична. До него Левър се разсмя, после се наведе напред, стиснал празната си чаша в ръце.
— Ами вижте нашия приятел Ханс. Образец на тържественост, а?
Леман ги гледаше как се смеят, приковал поглед в човека, седнал най-вдясно. Той беше доста по-възрастен от Левър и приятелите му. Тъмната му коса беше сплетена отзад на две дълги плитки. Излъчваше някаква студена елегантност, която контрастираше с наглостта на другите. Беше горд човек, дори арогантен — начинът, по който седеше, по който си държеше главата, го изразяваше красноречиво. Но въпреки това беше техен слуга, а не те — негови и този факт го караше да си държи езика зад зъбите и да не се отнася с тях твърде фамилиарно.
Името му беше Андрю Кървал и беше генетик експериментатор; може би най-великият генетик експериментатор на този век. Като млад беше работил за „Джен Син“ като роб — бяха купили времето и таланта му с петнайсетгодишен договор. Преди дванайсет години договорът бе изтекъл и той бе основал своя собствена компания, но начинанието му се бе провалило само след три години. Сега пак работеше по договор — този път за стария Левър.
Леман отново погледна другите. Кустоу говореше и коментираше с плътния си глас ставащото на екрана. Точно бе посочил Ли Юан в средата.
— Я го вижте! Че той е съвсем невинен. Няма ни най-малка представа как всъщност стоят нещата.
— Така е — съгласи се Левър. — Но това важи за всички тях. Те са отрязани от реалността, от онова, което всъщност става в Градовете. Там, в низините, кипи истинско недоволство, истински смут, а Седмината просто не го знаят. Те са като едновремешните императори: не обичат лошите новини и затова слугите им се грижат истината никога да не достига до тях. Това е достатъчно лошо, но както всички знаем, корупцията е стигнала чак до сърцето на системата. От най-дребния чиновник до най-големия министър — всички до един си имат цена.
Камерата се приближи. Лицето на Ли Юан, многократно увеличено, изпълни екрана. Фината му тъмна коса беше опъната силно назад и прихваната на тила с малка, чисто бяла порцеланова купичка. По кожата му нямаше никакъв белег, никаква бръчица — плътта на младостта, недокосната от времето и от браздите на опита.
„И въпреки това той знае — помисли си Леман, загледан в очите на младия танг. — Знае, че ние убихме баща му. Или поне подозира.“
Раздразнен от тяхната наглост, той стана, приближи се и напълни чашата на Левър от каната с вино.
— Според мене вие подценявате нашия човек — каза тихо. — Вижте тези очи. Колко много приличат на очите на баща му. Не го преценявайте погрешно. Никак не е глупав — обърна се и погледна Де Вор в очите. — И ти си го казвал доста често, Хауард.
— Съгласен съм — Де Вор рязко стрелна Леман с очи. — Но някои неща му липсват. Неща, които липсват на Седмината сега, когато умря Ли Шай Тун. Опит, мъдрост, интуитивно чувство за това, кога и как да се действа. Всичко това те вече го нямат. А без него… — той тихо се разсмя. — Без него Седмината са уязвими.
Образът на екрана се промени — камерата се дръпна назад, фигурите се смалиха, а на екрана се появи околната картина. Сива каменна стена, по-висока от човешки бой, обграждаше всичко. Отвъд нея планините Та Па Шан се очертаваха смътно в далечината. Гробницата беше отляво, вкопана в земята. Голямата бяла плоча се простираше към отворения й вход. Отдясно беше дългото езеро — неподвижно, наситено черно, с гладка като огледало повърхност. Между двете бяха застанали седмината тангове и техните придворни, всичките облечени в бяло — цвета на траура.
— Една бомба — обади се Кустоу и кимна. — Само една бомба — и готово, а? — обърна се в креслото си и впери поглед в Де Вор. — Вие как така получавате тази картина? Мислех, че подобни церемонии са частни.
— Точно така — отговори Де Вор и отпи от чашата си. Наведе се напред и се усмихна — правеше се на идеалния домакин, знаеше колко е важно за него да спечели на своя страна тези трима младежи. — Камерата е стандартно приспособление за наблюдение на силите за сигурност. Има ги из целия Тонджиян. Просто проникнах в системата.
Сега тримата американци впериха погледи в Де Вор, пренебрегвайки ставащото на екрана.
— Мислех, че тези системи са засекретени — обади се Левър.
— Точно така — Де Вор остави чашата на масичката до себе си, извади от джоба си малко устройство и му го подаде. — Това е разработка на моя приятел Бердичев в „Сим Фик“, преди да я затворят. Изглежда и функционира като запасните батерии на онези камери, но в него има и нещо повече. А именно: изпраща концентриран лъч информация към спътник. Там сигналът се кодира и се препраща тук, където се декодира.