— Те?
— Всички тези момчета. Всички тези призраци.
Замълчавам за миг, мислейки си за съпруга си, обкръжен в мислите си от много момчета, безименни момчета, призрачни момчета. Затварям очи.
— Уморена си, не биваше да те тревожа с това.
— Не. Не съм уморена. Само обезпокоена от мисълта за нов претендент.
— Да — казва той, внезапно обзет от съчувствие. — Точно такъв е. Права си да го назоваваш така. Още един претендент. Още един лъжец, още едно вероломно момче. Ще трябва да го заловя, да разбера кой е и откъде идва, да оспоря разказа му, да нацепя лъжите му на трески, да опозоря поддръжниците му, и да унищожа него и тях заедно.
Изричам най-ужасното нещо, което бих могла да кажа.
— Какво искаш да кажеш — че аз съм тази, която го нарича претендент? Какъв би могъл да бъде той, ако не претендент?
Той се изправя веднага и свежда поглед към мен, сякаш сме новобрачни и все още ме мрази.
— Именно. Какъв би бил той, ако не претендент? Понякога, Елизабет, намирам глупостта ти за наистина блестяща.
Той излиза от стаята, пребледнял от възмущение, а Маги ми хвърля поглед през стаята и изглежда изплашена.
Когато излизам от уединението си, откривам, че навън е горещо и слънцето грее ослепително ярко, а двора заварвам обзет от смут и тревога, въпреки раждането на втория ни син. Всеки ден пристига нова вест от Ирландия, а най-лошото от всичко е, че никой не смее да говори за това. Потни коне стоят в двора на конюшнята, мъже, покрити със спечена прах, биват отвеждани направо вътре, за да се срещнат с краля, лордовете седят с него, за да изслушват докладите, но никой не коментира чутото. Сякаш сме във война, но никой не иска да каже нищо; намираме се под безмълвна обсада.
За мен е ясно, че кралят на Франция ни отмъщава за дългата ни, упорита подкрепа на Бретан срещу него. Вуйчо ми загина, за да запази Бретан независим от Франция; Хенри никога не забравя, че откри сигурно убежище в малкото херцогство. Честта му го задължава да подкрепи бившите си домакини. Имаме всички основания да гледаме на Франция като на наш враг. Но по някаква причина, въпреки че тайният съвет е на практика военен съвет, никой не говори открито против Франция. Не казват нищо, сякаш се срамуват. Франция е разположила армия в нашето кралство Ирландия, и въпреки това никой не се гневи срещу французите. Сякаш лордовете смятат, че вината е у нас, в неумението на Хенри да бъде убедителен крал, че това е истинският проблем, и че френското нашествие е просто още един знак за това.
— Французите не ги е грижа за мен — казва ми троснато Хенри. — Франция е враг на краля на Англия, който и да е той, какъвто и да е цветът на дрехата му. Те искат Бретан за себе си, и искат да причиняват неприятности за Англия. Позорът, който ми навличат, два бунта за четири години, не означава нищо за тях. Ако династията Йорк беше на трона, тогава щяха да заговорничат срещу вас.
Стоим в двора на конюшнята, а около нас се носи обичайната глъчка на разговорите, конярите извеждат конете от отделенията им, помагат на дамите да се качат на седлата, благородниците стоят до стремената им, подават чаша вино, държат някоя ръкавица, говорят, ухажват, наслаждават се на слънчевата светлина. Би трябвало да сме щастливи, с три деца в детската стая и предани придворни около нас.
— Разбира се, Франция винаги е наш враг — отвръщам успокояващо. — Както казваш. И ние винаги сме оказвали съпротива на нашествията, и винаги сме побеждавали. Може би, понеже си бил в Бретан толкова дълго, си навикнал да се боиш от тях твърде много? Защото виж — имаш шпиони и хора, които да ти докладват, постове, които ти изпращат новини, и лордовете, които са готови да се въоръжат в миг. Ние сигурно сме по-голямата сила. Между нас и тях е Тясното море. Дори ако има войски в Ирландия, те не могат да бъдат сериозна заплаха за нас. Сега можете да се чувствате в безопасност, нали, милорд?
— Не питай мен, питай майка си! — възкликва той, обладан от един от внезапните си изблици на ярост. — Питай майка си дали сега мога да се чувствам в безопасност. И ми предай какво казва.
Дворецът Шийн, Ричмънд
Септември 1491 г.
Хенри идва в покоите ми със свитата си преди вечеря и ме отвежда до една прозоречна ниша, далече от всички. Сесили, сестра ми, току-що завърнала се в двора след раждането на втората си дъщеря, повдига вежда, забелязала топлата прегръдка на Хенри и факта, че той показва пред всички как иска да бъде насаме с мен. Усмихвам се, когато виждам, че е забелязала.