— Искам да говоря с теб — казва той.
Накланям глава към него и чувствам как ме притегля по-близо.
— Смятаме, че е време братовчедка ти Маргарет да се омъжи.
Не мога да се сдържа и хвърлям поглед към нея. Нейна светлост майката на краля я е хванала за ръка и ѝ говори сериозно.
— Изглежда като нещо повече от мисъл, изглежда като решение — отбелязвам.
Усмивката му е момчешка, гузна.
— Идеята е на майка ми — признава той. — Но мисля, че това ще е добър брак за нея, а и честно казано, скъпа — трябва да я свържем с човек, на когото можем да имаме доверие. Името ѝ и присъствието на брат ѝ, означават, че тя винаги ще живее в смут под нашето управление. Но можем поне да променим името ѝ.
— Кого сте избрали за нея? — питам. — Защото, Хенри, предупреждавам те, че я обичам като сестра, не искам да бъде отпратена надалече в Шотландия, или… — внезапно ме обзема подозрение — набързо натоварена и изпратена като стока в Бретан, или във Франция, за да сключиш някакъв договор.
Той се засмива.
— Не, не, всички знаят, че тя не е принцеса на Йорк като теб или сестрите ти. Всички знаят, че съпругът ѝ трябва да я държи на сигурно място и да не ѝ позволява да се пречка. Тя не може да бъде влиятелна, не може да бъде забележима, трябва да я задържим мирно и кротко в рода си, та никой да не мисли, че ще подкрепи друг род.
— А когато тя бъде омъжена и няма да представлява опасност, и бъде на сигурно място, както казваш, може ли тогава брат ѝ да излезе от Тауър? Може ли да живее с нея и надеждния ѝ съпруг?
Той поклаща глава, вземайки ръката ми:
— Наистина, любов моя, ако знаеш колко много мъже шушукат за него, ако знаеш колко хора заговорничат за него, ако знаеш как нашите врагове изпращат пари за оръжия, за да бъде подкрепен… не би молила за това.
— Дори сега? — прошепвам. — Шест години след Бозуърт?
— Дори сега — казва той. Преглъща, сякаш може да усети вкуса на страха. — Понякога си мисля, че никога няма да се откажат.
Нейна светлост майката на краля идва към нас, като води Маги за ръка. Мога да видя, че Маги не е нещастна, изглежда поласкана и доволна от вниманието, и осъзнавам, че това предложение за брак може да ѝ даде съпруг и дом, и нейни собствени деца, и да я освободи от постоянното бдение за брат ѝ и безкрайната ѝ тревожна служба при мен. Нещо повече — тя може да има късмет да се сдобие със съпруг, който я обича, може да има земи, в които да гледа как расте и се ражда реколтата, може да има деца, които — макар че никога не могат да имат право над трона — може да бъдат щастливи в Англия като деца на Англия.
Пристъпвам към нея и поглеждам Нейна светлост:
— Имате предложение за скъпата ми братовчедка?
— Сър Ричард Поул — тя назовава сина на своята полусестра, мъж, толкова надежден и толкова предан на каузата на съпруга ми, все едно че е негов боен кон. — Сър Ричард поиска от мен позволение да предложи брак на лейди Маргарет, и аз казах „да“.
За момент си затварям очите за факта, че тя няма право да приема брак от името на братовчедка ми. Пренебрегвам факта, че сър Ричард е почти на трийсет години, спрямо осемнайсетте на братовчедка ми. Затварям си очите дори за това, че сър Ричард не притежава нищо повече от почтено име, няма на практика никакво състояние, а братовчедка ми е наследница на престола от английската династия Йорк, и на богатството на рода Уорик, защото забелязвам, че Маги свети от вълнение, с поруменели бузи, с блеснали очи.
— Искаш ли да се омъжиш за него? — питам я бързо на латински, който нито Нейна светлост, нито съпругът ми разбират с лекота.
Тя кимва.
— Но защо?
— За да се освободя от нашето име — казва тя направо. — За да не бъда вече заподозряна. Да бъда една от Тюдорите, а не една от техните врагове.
— Никой не те смята за враг.
— В този двор човек е или Тюдор, или враг — казва тя остро. — Втръсна ми да бъда под подозрение.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Есента на 1491 г.
Празнуваме сватбата им веднага щом се връщаме в Уестминстър за есента, но щастието им е помрачено от още лоши вести от Ирландия.
— Издигнаха претенциите на момчето — казва ми кратко съпругът ми. Каним се да излезем на езда, долу край реката, и да се опитаме да вдигнем диви патици, за да пуснем соколите да ги ловят. Дворът е облян в ярка слънчева светлина, придворните припряно викат да доведат конете им. Соколарите извеждат птиците си от помещението с клетките, главата на всяка от тях е покрита с ярко оцветена кожена качулка, с малко перо на върха. Забелязвам как едно от момчетата, които въртят шишовете, надзърта от вратата на готварницата, загледано с копнеж към птиците. Един от соколарите добродушно махва на момчето да се приближи и му позволява да мушне ръка в кожена ръкавица и да изпробва тежестта на птицата върху юмрука си. Усмивката на момчето ми напомня за брат ми — после виждам, че това е момчето, което върти шишовете, малкият самозванец, Ламбърт Симнъл, променен и свикнал с новия си живот.