За момент мога да видя къдриците на брат си, увити около пръстите на майка ми, докато той седи с глава в скута ѝ. Мога да го видя толкова ясно, та имам чувството, че съм го призовала, както Хенри твърди, че глупавите хора от Ирландия са призовали този принц от смъртта, от небитието.
— Красиво момче ли е? — прошепвам.
— Като цялото ви семейство — казва Хенри мрачно. — Красив и обаятелен, и умеещ да подмамва хората да го обикнат. Ще трябва да го намеря и да го сваля, преди да се изкачи нависоко, не мислиш ли? Това момче, което нарича себе си Ричард, херцог на Йорк?
— Не мога да не си пожелавам да е жив — казвам немощно. Хвърлям поглед към прекрасния си син, с кестенявата му коса, който скача върху издигнатото каменно стъпало за възсядане на конете, гледа понито си, светнал от вълнение, и си спомням златокосия си малък брат, който беше смел и весел като Артур, отгледан в един кралски двор, изпълнен с увереност в бъдещето.
— Тогава правиш на себе си и на рода си лоша услуга. Не мога да не си пожелавам той да бе мъртъв.
Искам позволение да не присъствам на лова със соколи през този ден, и вместо това вземам кралската баржа и потеглям надолу по реката към абатството Бърмъндзи. Някой вижда баржата да пристига и изтичва при майка ми да ѝ съобщи, че дъщеря ѝ, кралицата, пристига, така че тя е на малкия кей, когато приставаме, и идва да ме посрещне, минавайки покрай гребците, които застават мирно, с вдигнати за поздрав весла, сякаш тя все още има власт над тях, кимайки леко на една и на друга страна, с лека усмивка, спокойна и уверена във властта си. Тя ми прави реверанс на дъсченото мостче, а аз коленича за благословията ѝ и се олюлявам леко.
— Трябва да говоря с вас — казвам рязко.
— Разбира се — казва тя. Тръгва начело и отива в централната градина на абатството, заслонена от високите, топли стени, и посочва към пейка, вградена в един ъгъл, с надвиснало над нея старо сливово дърво. Обзета от неловкост, оставам права, но ѝ кимвам да седне. Есенното слънце е топло; тя е загърнала тънък шал около раменете си, седи пред мен с ръце, сключени леко в скута, и слуша.
— Кралят казва, че сигурно вече знаете всичко за това; но едно момче, наричащо себе си с името на брат ми, е слязло на суша в Ирландия — изричам забързано.
— Не зная всичко за това — казва тя.
— Знаете нещо по въпроса?
— Зная поне това.
— Той брат ми ли е? — питам я. — Моля ви, почитаема майко, недейте да ми пробутвате някоя от вашите лъжи. Моля ви, кажете ми. В Ирландия ли е брат ми Ричард? Жив? И идва за трона си? За моя трон?
За момент тя сякаш се кани да отговори уклончиво, да отклони въпроса с някоя находчива дума, както прави винаги. Но вижда побелялото ми, напрегнато лице, и протяга ръка, за да ме дръпне да седна до нея.
— Отново ли се страхува съпругът ти?
— Да — прошепвам. — По-силно отпреди. Защото мислеше, че всичко е приключило след битката при Стоук. Тогава мислеше, че е победил. Сега мисли, че никога няма да победи. Страх го е, и се страхува от това, че го е страх. Мисли, че винаги ще се страхува.
Тя кимва.
— Знаеш ли, думи, изречени веднъж, не могат да бъдат взети обратно. Ако отговоря на въпроса ти, ще узнаеш неща, които би трябвало начаса да съобщиш на съпруга си и на майка му. А те ще те питат изрично и подробно за тези неща. И разберат ли веднъж, че ги знаеш, ще мислят за теб като за враг. Както възприемат мен. Може би ще те затворят, както затвориха мен. Може би няма да ти позволяват да виждаш децата си. Може би са толкова коравосърдечни, че ще те отпратят.
Свличам се на колене пред нея и отпускам лице в скута ѝ, сякаш все още съм малкото ѝ момиченце и още сме в убежище и е сигурно, че ще се провалим.
— Не бива ли да питам? — прошепвам. — Той е моето малко братче. Аз също го обичам. И на мен ми липсва. Нима не бива дори да питам дали е жив?
— Не питай — съветва ме тя.
Вдигам поглед към лицето ѝ, все още прекрасно в златната светлина на следобеда, и виждам, че се усмихва. Тя е щастлива жена. Не изглежда като жена, която е изгубила двама обични синове, погубени от ръката на враг, и знае, че няма никога повече да види нито единия, нито другия.
— Но се надяваш да го видиш? — прошепвам.
Усмивката, която ми отправя, е изпълнена с радост.
— Зная, че ще го видя — казва тя с пълна, спокойна убеденост.
— В Уестминстър ли? — прошепвам.
— Или на небето.