Погребват майка ми без мен, докато още съм в усамотение, и прочитат завещанието ѝ. Погребват я, както е помолила, до мъжа, когото обожаваше, до нейния съпруг, крал Едуард IV. Тя не оставя нищо — съпругът ми Хенри ѝ плащаше толкова малка издръжка, а тя я раздаваше толкова щедро, че умря като беднячка, молейки мен и брат ми Томас да уредим дълговете ѝ и да платим, за да отслужат литургии за душата ѝ. Не ѝ бе останало нищо от състоянието, с което я отрупа баща ми, не притежаваше никакви съкровища на Англия, нито дори лични накити. Хората, които я наричаха алчна и казваха, че натрупала цяло състояние с хитростите си, трябваше да видят скромната ѝ стая и празните ѝ ракли за дрехи. Когато донесоха малката ѝ кутия с книжа в стаята, където прекарвах усамотението си, не можах да сдържа усмивката си. Всичко, което беше притежавала като кралица на Англия, беше продадено, за да финансира бунтовниците, първо срещу Ричард, а после срещу Хенри. Празното ковчеже за скъпоценности разказва своя собствена история за неспирна упорита битка за възстановяването на династията Йорк, и аз съм напълно сигурна, че изчезналото момче наистина носи копринена риза, която е купена от майка ми, а перлите върху златната брошка на шапката му също са дар от нея.
Лейди Маргарет, майката на краля, пристига величествено да посети новата си внучка, и я заварва в скута ми, порозовяла от къпането, загърната в топла кърпа, неповита и очарователно гола.
— Изглежда добре — казва: гордостта ѝ от поредното бебе с името Тюдор надделява над убеждението ѝ, че детето би трябвало да е привързано към дъска, за да няма съмнение, че краката и ръцете му ще пораснат прави.
— Тя е красавица — казвам. — Истинска красавица.
Бебето ме поглежда с неизменния въпросителен поглед на новородено, сякаш се опитва да узнае естеството на света, и какъв ще бъде той за нея.
— Мисля, че тя е най-красивото бебе, което сме имали.
Вярно е, косата ѝ е като сребърен варак, като бяло злато, подобно на тази на майка ми, а очите ѝ са тъмносини, почти индигови, като дълбоко море.
— Погледнете какви цветове!
— Това ще се промени — казва лейди Маргарет.
— Може би ще е медно-кестенява като баща си. Ще бъде изящна — казвам.
— Колкото до името, мислех си да я кръстим…
— Елизабет — заявявам, прекъсвайки я грубо.
— Не, мислех си…
— Ще бъде Елизабет — повтарям.
Нейна светлост майката на краля се поколебава пред решителността ми.
— На света Елисавета? — иска да се увери тя. — Странен избор за второ момиче, но…
— На майка ми — казвам. — Тя щеше да дойде при мен, ако можеше, щеше да благослови това бебе, както благослови всички останали. Усамотението ми беше тежко без нейното присъствие, и предполагам, че тя ще ми липсва до края на живота ми. Това бебе дойде на света точно когато майка ми го напусна, и затова го кръщавам на майка си. И мога да ви кажа следното — напълно съм сигурна, че една Елизабет от династията на Тюдорите ще бъде един от най-великите монарси, които Англия е виждала някога.
Тя се усмихва на увереността ми.
— Принцеса Елизабет? Едно момиче като велик монарх?
— Зная го — заявявам. — Едно червенокосо момиче ще бъде най-великият Тюдор, който ще създадем: Елизабет.
Дворецът Гринич, Лондон
Лятото на 1492 г.
Излизам от уединението, за да открия, че дворът е изпълнен с новини за момчето, което носи платените от майка ми копринени ризи. Момчето е написало прекрасно писмо до всички короновани глави на християнския свят, обяснявайки, че е моят брат Ричард, измъкнат от Тауър и държан в укритие в продължение на много години.
Самият аз, на около деветгодишна възраст, също бях предаден на един лорд да бъда убит. Божествената милост пожела този лорд, обзет от жалост към невинността ми, да ме запази жив и невредим. Въпреки това той ме принуди първо да се закълна над светото тяло на Нашия Господ, че няма да разкрия името, произхода или рода си пред абсолютно никого, докато не изтекат определен брой години. После ме изпрати в чужбина.
— Какво мислиш? — пита Хенри мрачно, пускайки този гладък и убедителен разказ в скута ми, докато седя в детската стая, възхищавайки се на новото бебе, което суче лакомо от сънливата дойка, потупвайки с една ръчичка закръглената, осеяна със сини венички гърда, размахвайки едното си краче от удоволствие.
Прочитам писмото.
— На теб ли го е написал? — подпирам ръка на люлката, сякаш искам да защитя малката. — Не е писал на мен?