— Не е написал това до мен. Но Бог е свидетел, че е писал на всички, освен на нас.
Мога да почувствам как сърцето ми блъска глухо в гърдите.
— Не е писал на нас?
— Не — казва Хенри, внезапно изпълнен с оживление. — Това може да се приеме като доказателство в негов ущърб, нали? Не трябваше ли да пише на теб? На майка ти? Нима един изгубен син, очакващ да се прибере у дома, нямаше да пише на майка си?
Поклащам глава.
— Не знам.
И двамата предпазливо внимаваме да не отбележим, че това момче почти със сигурност ѝ е писало, и тя със сигурност е отговорила.
— Дали някой ще му е казал, че неговата… — млъквам рязко — че майка ми е мъртва?
— Със сигурност — казва Хенри мрачно. — Не се съмнявам, че той си пише с множество верни поддръжници от нашия двор.
— Множество?
Той кимва. Не мога да определя дали говори, подтикван от най-мрачните си страхове, или от ужасно съзнание за предатели, които живеят с нас, всекидневно ни правят реверанси или се кланят, но въпреки това тайно пишат на момчето. Във всеки случай, момчето би трябвало да знае, че майка ми е мъртва, и аз се радвам, че някой му е казал.
— Не, това е писмото му до краля и кралицата на Испания, Фердинанд и Изабела — продължава Хенри. — Моите хора го заловили на път към тях, преписали го и го пратили нататък.
— Не си го унищожил? За да им попречиш да го видят?
Той прави гримаса.
— Разпратил е толкова много писма, че унищожаването само на едно няма да промени нищо. Разказва една тъжна история. Разправя убедителни измислици. Изглежда, че хората вярват.
— Хората?
— Шарл VIII Френски. Самият той е момче, и почти луд. Но вярва на тази сянка, на този призрак. Приел е момчето.
— Къде го е приел?
— В двора си, във Франция, под своя закрила — Хенри прехапва устни, прекъсвайки отговора си, и ме поглежда гневно. Правя знак на дойката, нареждайки ѝ да изнесе бебето от стаята, сякаш не искам нашата малка принцеса Елизабет да слуша за опасности, не искам да чува страха в гласовете ни, когато би трябвало да суче спокойно.
— Мислех, че си изпратил кораби в Ирландия, за да му попречиш да замине?
— Накарах Прегент Мено да му предложи безопасно плаване. Изпратих кораби край бреговете на Ирландия да го пленят, ако се качи на друг плавателен съд. Но той прозрял капана на Прегент Мено, а френската армия изпратила собствени кораби и го измъкнали тайно.
— Накъде?
— Арфльор — има ли значение?
— Не — казвам. Но има значение за това, което си представям. Сякаш мога да видя тъмното море, тъмно като очите на моята Елизабет, виещата се мъгла, избледняващата светлина, и малките лодки, вмъкващи се в незнайно ирландско пристанище, а после момчето — красивият младеж в изящните си дрехи — което пристъпва леко по подвижното мостче, вдига лице към вятъра, отправяйки се към Франция с огромни надежди. В представите си виждам как златистата му коса се развява над младото му чело, и виждам ведрата му усмивка, несломимата усмивка на майка ми.
Дворецът Гринич, Лондон
Лятото-есента на 1492 г.
Англия се въоръжава за война. Войниците се събират в полята около двореца Гринич, всички лордове свикват арендаторите си, намират пики и бойни брадви, обличат ги в цветовете на рода си. Всеки ден пристигат кораби от оръжейните майстори на Лондон с товари от пики и къси и дълги копия. Когато вятърът духа от запад, мога да усетя горещия, лютив мирис от работещите ковачници, които изработват мечове и леят гюлета. От пазара за месо в Смитфийлд надолу по течението потеглят кораби, натоварени с труповете на заклани животни, за да бъдат осолени или опушени, а пивоварната в двореца и всяка кръчма в радиус от двайсет мили работят усърдно всеки ден, и вечерният въздух натежава от топлото, димно ухание на хмел.
Бретан — малкото независимо херцогство, подслонявало и укривало Хенри през годините, когато беше претендент за трона без пукнат грош — е във война с могъщия си съсед Франция и е отправило към Хенри зов за помощ. Не мога да не се усмихвам, когато виждам съпруга си в това затруднение. Той иска да бъде велик крал-воин, какъвто беше баща ми — но изпитва огромна неохота да тръгне на война. Има дълг към Бретан, и добрата воля го задължава да го плати — но войната е най-скъпото начинание, а за него е непоносимо да прахосва пари. Хенри би се радвал да разгроми Франция в битка — но би приел много тежко едно поражение, а той не може да понася рисковете. Не го виня за предпазливостта му. Видях как нашето семейство бе унищожено от изхода на една битка. През по-голямата част от детството си виждах Англия във война. Хенри проявява благоразумието да бъде предпазлив; знае, че всъщност нищо славно не се случва на бойното поле.