Дори докато въоръжава войска и подготвя нахлуването във Франция, той се опитва да измисли как да го избегне, но в края на лятото решава, че това все пак трябва да се направи, и през септември ние потегляме от двореца във величествено шествие, Хенри — в доспехите си върху бойния си кон, със златната корона на Англия, закрепена върху шлема му, сякаш стои там открай време. Това е короната, която сър Уилям Станли изтръгна от шлема на Ричард, когато го смъкна от разбитата му глава. Сега я поглеждам, и ме обзема страх за Хенри, който тръгва на война, понесъл тази злополучна корона.
Оставяме по-малките деца с бавачките и учителите им в Гринич, но на Артур, който е близо шестгодишен, е позволено да потегли с нас на понито си, за да види как баща му заминава на война. Неохотно оставям последното ни бебе, малката Елизабет. Тя не заяква, нито от млякото на дойката, нито от залъците хляб, натопени в соса от месото, които според лекарите ще я подсилят. Не се усмихва, когато ме вижда, а си спомням със сигурност, че Артур го правеше на нейната възраст, не рита и не надава гневни протести, както правеше Хенри. Тиха е, твърде тиха, струва ми се, и не искам да я оставям.
Не споделям с Хенри никоя от тези мисли, а и той не говори за страх. Вместо това потегляме, сякаш на прекрасна обиколка из графство Кент, където ябълките са отрупали овощните градини, а пред сушилните за хмел щедро се лее ейл. Пътуваме с музиканти, които ни свирят, когато спираме да се нахраним в украсени с изящна бродерия шатри, разпънати край реки, по красиви склонове, или в разлистени гори. Зад нас идва огромна конница — хиляда и шестстотин коне и рицари, а след тях са пешите войници, двайсет и пет хиляди на брой, и всичките — добре екипирани и заклели се да служат на Хенри.
Това ми напомня за времето, когато баща ми бе крал на Англия и повеждаше двора на бляскава обиколка из внушителните имения и манастири. За това кратко време наистина приличаме на наследници на родителите ми: млади и благословени с късмет и богатство. В очите на всички сме прекрасни като ангели, облечени в златен брокат, яздим зад развети знамена. Редом с нас язди цветът на Англия; всички най-видни благородници са пълководци в армията на Хенри, а съпругите и дъщерите им са в свитата ми. Зад тях върви огромна армия, събрана за Хенри срещу враг, когото всички мразят. Лятото ни се усмихва, дългите слънчеви дни ни подканват да потегляме рано и да си почиваме в горещините по пладне до прекрасните реки или в сянката на разлистената гора. Изглеждаме като краля и кралицата, каквито би трябвало да бъдем, център на красотата и властта в тази красива и силна земя.
Виждам как Хенри вдига глава със зараждаща се гордост, докато води тази могъща армия през сърцето на Англия; виждам го как започва да язди наистина като крал, потеглящ на война. Когато минаваме през градчетата по пътя и хората го приветстват, той повдига облечената си в рицарска ръкавица ръка и маха, отвръщайки с усмивка на поздрава им. Най-сетне е открил гордостта в себе си, най-сетне е открил самоувереността си. С толкова голяма армия зад себе си, колкото тази част на Англия не е виждала никога, той се усмихва като крал, който е напълно сигурен на трона си, а аз яздя редом с него и чувствам, че съм там, където трябва да бъда: обичаната кралица на един могъщ крал, жена, толкова благословена, колкото беше и моята щастлива майка.
Нощем той идва в стаята ми в някое абатство или имение по пътя, и обвива ръце около мен, сякаш е сигурен, че ще бъде топло посрещнат. За първи път в брака ни обръщам глава към него, а не я извръщам, а когато ме целува, слагам ръце на широките му плещи и го прегръщам плътно, поднасяйки му устата си, целувката си. Той нежно ме полага на леглото, и аз не обръщам лице към стената, а обвивам ръце около него, с крака около кръста му, и когато прониква в мен, усещам лека възбуда от наслада и посрещам с охота докосването му за първи път в брака ни. В замъка Сандуич, за първи път досега, той ляга гол при мен, и аз се движа в унисон с него, откликвам, а после го подканвам, а после най-сетне го умолявам за още, и той чувства как се разтапям под него, докато го прегръщам и викам от удоволствие.
Любим се цяла нощ, сякаш сме младоженци и тепърва откриваме взаимно красотата на телата си. Той ме прегръща, сякаш никога няма да ме остави, а на сутринта ме отнася до прозореца, увита в кожена наметка, целува шията и раменете ми, а накрая — усмихнатите ми устни, докато гледаме как венецианските галери прорязват с веслата си водата на пристанището, където влизат, за да отведат войските му във Франция.