— Не толкова скоро, не днес! Непоносимо ми е да те пусна да заминеш — прошепвам.
— Не е за вярване, че сега ме обичаш така! — възкликва той. — Чакам това от мига, в който те срещнах за първи път. Мечтаех си да можеш да ме пожелаеш, идвах в леглото ти нощ след нощ, копнеейки за усмивката ти, надявайки се, че ще дойде нощ, когато няма да се извърнеш.
— Няма да се извърна никога повече — кълна се аз.
Радостта в изражението му е недвусмислена, той изглежда като влюбен за първи път.
— Върни се благополучно при мен, трябва да се върнеш благополучно при мен — прошепвам настойчиво.
— Обещай ми, че няма да се промениш. Обещаваш ли ми, че когато се върна, ще те намеря такава? Все така любяща?
Засмивам се.
— Да си дадем ли клетва? Ти ще се закълнеш да се прибереш у дома здрав и читав, а аз ще обещая, че ще ме намериш любяща?
— Да — казва той. — Кълна се в това — и слага едната си ръка на сърцето, а другата в моята, и макар че се смея и на двама ни, поруменели от спането, хванати за ръце, кълнящи се да си бъдем верни един на друг като млади влюбени, аз вземам ръката му и обещавам да го посрещна у дома така топло, както сега, когато го изпращам да отплава.
— Защото ти най-сетне ме обичаш — казва той, като ме обгръща в обятията си, притиснал устни към косата ми.
— Защото най-сетне те обичам — потвърждавам. — Не мислех, че някога бих те обикнала, не мислех, че някога бих могла. Но те обичам.
— И се радваш на това — настоява той.
Усмихвам се и го оставям да ме притегли обратно към леглото, макар че тръбите отвън надават зов.
— И се радвам на това — казвам.
Хенри посочва сина ни Артур за регент на Англия за времето, през което ще отсъства, в тържествена церемония на палубата на неговия кораб „Суон“. Артур е само на шест години, но отказва да се държи за ръката ми, стои сам, както подобава на един принц, докато баща му чете прокламацията за регентството на латински, а всички лордове около него падат на едно коляно и се заклеват, че ще приемат управлението на Артур, докато Хенри се завърне благополучно у дома.
Личицето на Артур е мрачно, лешниковите му очи — сериозни. Гологлав е, бризът, който повява откъм морето, развява леко кестенявата му коса със съвсем слаб меден проблясък в нея. Той отговаря на баща си на съвършен латински; научил е речта от учителя си, и я е упражнявал всеки ден с мен, не допуска грешки. Забелязвам, че лордовете са впечатлени от него, от начетеността му, изправените му рамене и гордата му осанка. Той е отгледан да бъде Уелски принц, а един ден — крал на Англия, и ще бъде добър принц и обаятелен крал.
Зад него виждам чичото на Хенри, Джаспър, изпълнен с гордост, видял собствения си отдавна изгубен брат в кестенявата коса и сериозното лице на това момче. До него е Нейна светлост майката на краля: лененият плат на монашеската ѝ забрадка се развява леко на вятъра, очите ѝ са приковани върху лицето на сина ѝ, без да се отклонят дори за миг към внука ѝ Артур. За нея това, че Хенри отива на война с Франция е толкова ужасяващо, сякаш самата тя влиза беззащитна в битка. Сигурно ще примира от тревога, докато той се върне у дома.
Двете с нея стоим една до друга на пристанищната стена, демонстрирайки единството на династиите Ланкастър и Йорк, докато на кея моряците отпускат въжетата и баржите от двете страни на големия кораб се люшват от надигналите се вълни, а после чуваме ударите на барабана, гребците се облягат на веслата, залавяйки се за работа, и корабът се отдалечава бавно от кея. Хенри вдига ръка за поздрав, като внимава да изглежда решителен и царствен, докато корабът бавно се отделя от кея и влиза във водите на пристанището, а после — в морето, ние чуваме как вълните се плискат в бордовете, а платната потрепват леко, когато се разгъват и поемат вятъра. Венецианските галери, тежко натоварени с войниците му, следват отзад, греблата им бързо и ловко разсичат водата.
— Той потегля като герой — казва пламенно Нейна светлост. — За да защити Бретан и целия християнски свят от алчността и коварството на Франция.
Кимвам, докато ръчичката на Артур се промъква в моята, и свеждам усмихнат поглед към мрачното му лице.
— Ще се прибере у дома, нали? — прошепва той.
— О, да — казвам. — Виждаш ли каква голяма армия води? Със сигурност ще победят.
— Той ще бъде в ужасна опасност — поправя ме Нейна светлост веднага. — Ще бъде на предната линия, зная го, а Франция е силен и опасен враг.
Не казвам, че ако стане така, това ще е първата битка в живота му, в която се е доближавал до предните бойни линии, но стискам ръката на Артур и казвам: