— Във всеки случай ти няма нужда да се тревожиш.
Оказва се, че на никой от нас не се налага да се тревожи. Нито аз, нито Маги, чийто съпруг потегля с Хенри, нито Сесили, чийто съпруг също заминава; още преди изобщо да слязат на суша във Франция, те са посрещнати от дипломатически пратеник, за да водят преговори за мир, и макар че Хенри потегля към Булон и обсажда яките стени, всъщност не очаква наистина да завладее отново за Англия нито този град, нито което и да е от старите английски владения във Франция. Това беше по-скоро жест на рицарско благородство към стария му съюзник Бретан, и на предупреждение към краля на Франция, отколкото първата стъпка от една инвазия; но изплашва французите и ги принуждава да се съгласят на сериозен договор и обещание за траен мир.
Дворецът Гринич, Лондон
Зимата на 1492 г.
Хенри се завръща у дома, посрещнат с уреден от самия него триумф. Посрещнат е като герой на влизане в Лондон, а после потегля надолу към Гринич като победител. Мнозина са на мнение, че е трябвало да проведе поне една важна битка, след като измина толкова път с такава могъща армия. Обикновените войници бяха готови за бой и очакваха облагите от един победоносен поход. Лордовете си мечтаеха да си върнат изгубените земи във Франция. Намират се мнозина, които казват, че не е постигнато нищо, освен щедри постъпления от Франция в пълнещата се хазна на краля — цяло състояние за краля, но нищо значително за народа на Англия.
Очаквам той да е разгневен от обвиненията в малодушие и алчност. Но изведнъж се оказва, че човекът, който се прибира при мен в Гринич, нехае за репутацията си. Спечелил е каквото е искал, а това не е сигурността на Бретан. Изглежда, не го е грижа, че не е спасил Бретан от французите; удивително е, но дори не го интересува цената, на която е извел армията си от страната и я е върнал у дома. Изпълнен е с тайна радост, която не мога да проумея.
Кралската баржа се плъзга, украсена както винаги, успоредно на кея, който се простира навътре в зелените води на реката. Гребците изваждат веслата си от водата и ги вдигат високо за поздрав. На борда на баржата отекват барабанни удари, а на сушата — тръбен зов. Хенри кимва на командира на плавателния съд и стъпва на брега. Приема с усмивка поздравите от придворните, полага длан върху главицата на Артур за бащинска благословия, и ме целува по двете бузи, а после по устните. Долавям вкуса на триумфа в устата му, сладняща от виното.
— Момчето е в ръцете ми — прошепва той в ухото ми. Почти се смее от радост. — Точно това исках. Това и постигнах, това е всичко, което има значение. Момчето е в ръцете ми.
Чувствам как приветствената усмивка застива на лицето ми. Хенри има тържествуващ вид, като човек, който е спечелил важна битка. Но той не е водил важна битка, изобщо не е водил никаква битка. Маха на тълпите, които са се събрали да го видят, на поклащащите се лодки върху водата, на ликуващите лодкари и махащите с ръка риболовци. Взема ръката ми и ние тръгваме заедно по кея и по алеята през градината, където майка му чака да го поздрави. Той дори крачи по-различно, с нова, наперена походка, като триумфално завърнал се командир.
— Момчето! — казва отново.
Поглеждам собствените ни момчета: Артур, който върви тържествено напред, облечен в черно кадифе, и Хари, едва започнал да щапука, с бавачката, която го държи за ръка и се върти по пътеката, когато той тръгва наляво или надясно, или спира рязко заради някое листо или късче чакъл. Ако той се забави твърде дълго, тя го вдига на ръце; кралят иска да върви без нищо да го спира. Кралят трябва да пристъпва с големи, уверени крачки, а двете му момчета да вървят пред него, за да покаже, че има наследник, двама наследници, и родът му е утвърден.
— Елизабет не е много добре — казвам му. — Лежи твърде тихо, и не рита, нито плаче.
— Ще започне — казва той. — Ще укрепне. Мили Боже, нямаш представа какво означава за мен това, че имам това момче.
— Момчето — изричам тихо. Зная, че не говори за никое от нашите две момчета. Има предвид момчето, което е обсебило мислите му.
— Във френския двор е, отнасят се към него като към лорд — казва Хенри горчиво. — Заобиколен е от собствена свита, половината от приятелите на майка ти и мнозина от старото кралско домакинство на Йорк са се присъединили към него. Приели са го като почетен гост, за Бога! Спи в една и съща стая с Шарл, краля на Франция, дели легло с един крал — защо не, след като е известен навсякъде като принц Ричард? Излиза на езда с краля, нагизден в кадифени дрехи, ловуват заедно, говори се, че са първи приятели. Носи червена кадифена шапка с рубинена украса и три висящи перли. Шарл не крие убеждението си, че момчето е Ричард. Момчето се държи като херцог с кралска кръв.