В Гринич се готвим за Коледа — най-щастливата, най-сигурна Коледа, която Хенри е празнувал някога. Със съзнанието, че кралят на Франция държи момчето при себе си, че договорът му с краля на Франция е силен и здраво скрепен, Хенри изпраща посланиците си в Париж да доведат момчето у дома, за да бъде екзекутирано и погребано, гледа как довличат бъдника в залата, плаща на ръководителя на хористите допълнително за нова коледна песен, и поръчва празненства и живи картини, специални танци и нови дрехи за всички.
Мен затрупва с коприна и кадифе и гледа как шивачките забождат с карфици и подпъхват материята около мен. Настоява да поръбват роклите със златен брокат, със сребърна нишка, с кожи. Иска да сияя с накити, да съм покрита със златна дантела. През този сезон нищо не е твърде добро за мен, а същите като моите рокли се шият за сестрите ми и за братовчедка ми Маги, така че жените от рода Йорк блестят в двора под позлатата на Тюдорите.
Сякаш живея с различен човек. Ужасното безпокойство на ранните години се е изпарило от Хенри, и независимо дали е в учебната стая, прекъсвайки уроците, за да учи Артур да играе на зарове, дали подхвърля Хари във въздуха, дали върти малката Маргарет в танц, докато тя надава писъци от смях, дали милва Елизабет в люлката ѝ, или си губи времето в покоите ми, като се закача с дамите ми и пее с музикантите, той не престава да се усмихва, да поръчва забавления, да се смее на някоя глупава шега.
Когато ме поздравява сутрин в параклиса, той ми целува ръка, притегля ме към себе си и ме целува по устата, а после тръгва до мен с ръка около кръста ми. Когато идва вечер в стаята ми, вече не седи унило замислен до огнището, опитвайки се да види бъдещето си в гаснещата жарава, а влиза, смеейки се, като носи шише вино, убеждава ме да пия с него, а после ме отнася до леглото ми, където ме люби, сякаш иска да ме погълне: целува всеки сантиметър от кожата ми, гризе ухото ми, рамото ми, корема ми, и чак накрая се плъзва дълбоко в мен и въздиша от удоволствие, сякаш леглото ми е най-любимото му място в целия свят, а докосването ми е най-голямото му удоволствие.
Най-после той е свободен да бъде млад, да бъде щастлив. Дългите години на криене, на страх, на опасности сякаш се смъкват от него и той започва да вярва, че е влязъл във владение на това, което му се полага, че може да се радва на трона си, на страната си, на съпругата си, че тези блага му се полагат по право. Спечелил ги е, и никой не може да му ги отнеме.
Децата се научават да се обръщат към него с увереността, че ще бъдат добре приети. Аз започвам да се шегувам с него, да играя с него на карти и зарове, да печеля пари от него и да залагам обиците си в играта, когато вдигам залозите, разсмивайки го. Майка му не прекратява постоянните си посещения в параклиса, но спира да се моли така уплашено за безопасността му и започва да благодари на Бог за множество хубави неща. Дори чичо му Джаспър се обляга назад в големия си дървен стол, смее се на шута и престава да обхожда залата със суровия си поглед, престава да се взира в тъмните ъгли за някоя обвита в сенки фигура с гол кинжал в ръка.
А после, само две вечери преда Коледа, вратата на спалнята ми се отваря и ме обзема чувството, че сме се върнали към ранните години на брака си и цялото щастие и непринуденост са изчезнали в един миг. Паднал е мраз; някогашната мрачност е обгърнала краля. Той влиза, отправяйки набързо гневна дума към слугата си, който е вървял след него с чаши и шише вино. „Не искам това!“, процежда, сякаш е лудост дори да му го предлагат, сякаш никога не е искал такова нещо, никога не би поискал подобно нещо; човекът трепва и излиза, като затваря вратата, без нито дума повече.
Хенри се свлича в стола до огнището ми и аз пристъпвам към него, изпитвайки старото, познато чувство на безпокойство.
— Нещо не е наред, така ли? — питам.
— Очевидно.
Докато той мълчи навъсено, сядам срещу него и чакам да разбера дали ще поиска да говори с мен. Оглеждам лицето му. Изглежда така, сякаш радостта му е повехнала, преди да разцъфне напълно. Искрата е изчезнала от тъмните му очи, дори цветът се е отдръпнал от лицето му. Изглежда изтощен, кожата му е почти сива. Седи, сякаш е много по-стар, измъчван от болка, приведените му рамене издават напрежение, свел е глава, сякаш тегли тежък товар, като уморен кон, измъчван от жестокия хомот. Докато го гледам, той засенчва очите си с длан, сякаш сиянието от огъня е твърде ярко на фона на вътрешния му мрак, и внезапно ме обзема дълбока жалост.