— Съпруже, какво има? Кажи ми, какво се е случило?
Той вдига поглед към мен, сякаш открива с изненада, че още съм там, и осъзнавам, че в дълбокия си унес той е бил далеч от тихата ми, топла стая, напрягайки се да види някаква стая някъде другаде. Може би дори се е опитвал да прозре обратно в мрака на миналото, до стаята в Тауър и двете малки момчета, седнали в леглото си по нощници, когато вратата им се е отворила със скърцане и на входа е застанал непознат човек. Сякаш копнее да узнае какво се случва после, сякаш се бои да види избавление, а се надява да види убийство.
— Какво? — пита раздразнено. — Какво каза?
— Виждам, че си обезпокоен. Случило ли се е нещо?
Лицето му потъмнява и за момент си помислям, че ще избухне и ще ми се разкрещи, но после енергията се оттича от него, сякаш е болен.
— Става дума за момчето — казва изнурено. — Онова проклето момче. Изчезнал е от френския двор.
— Но ти изпрати…
— Разбира се, че изпратих. Заръчах на половин дузина души да го следят, още в мига, когато пристигна във френския двор от Ирландия. Наредих на дузина мъже да го следят, откакто крал Шарл ми го обеща. За слабоумен ли ме мислиш?
Поклащам глава.
— Трябваше да им наредя да го убият още там, на място. Но си мислех, че ще бъде по-добре, ако го върнат в Англия за екзекуция. Мислех, че ще проведем съдебен процес, на който щях да докажа, че той е самозванец. Мислех да съчиня някаква история за него, позорна история за бедни невежи родители, баща-пияница, прехранващ се с мръсна работа някъде по някоя река близо до работилница за щавене на кожи; каквото и да е, за да го лиша от блясъка му. Мислех да бъде екзекутиран публично и да принудя всички да го гледат как умира. Така че всички да разберат, веднъж завинаги, че е мъртъв. Така че всички да спрат да го подкрепят, да заговорничат в негово име, да бленуват за него…
— Но значи той е изчезнал? Избягал?
Не мога да се сдържа; което и да е това момче, надявам се, че се е измъкнало.
— Така казах, нали?
Чакам няколко мига, докато гневната му гримаса изчезва, а после опитвам отново.
— Но накъде?
— Ако знаех това, щях да изпратя някого да го убие по пътя — казва горчиво съпругът ми. — Да го удави в морето, да пусне някое дърво на главата му, да окуци коня му, и да го посече. Може да е отишъл навсякъде, нали? Той е истински малък авантюрист. Обратно в Португалия? Там вярват, че той е Ричард, приемат го като син на баща ти, като херцог на Йорк. В Испания? Той е писал на краля и кралицата като равни нему и те не са оспорили правото му на това. В Шотландия? Ако отиде при краля на шотландците и заедно съберат армия и тръгнат срещу мен, тогава ще загина някъде в Северна Англия. Нямам дори един-единствен приятел в онези проклети мрачни хълмове. Познавам северняците; те само го чакат да ги поведе, та да се вдигнат срещу мен.
— Или се е върнал в Ирландия да разбуни отново ирландците срещу мен? А може да е отишъл при леля ви, леля ви Маргарет във Фландрия? Дали тя ще посрещне племенника си с радост и ще го настрои срещу мен, как мислиш? Тя изпрати цяла армия за един прислужник в готварницата; какво ще направи за истинския принц? Дали ще му даде две хиляди наемници и ще го изпрати в Стоук да довърши работата, която първият изпратен от нея претендент започна?
— Не зная — казвам.
Той скача на крака и столът му пада с трясък назад на пода.
— Ти никога не знаеш! — изкрещява в лицето ми, с хвърчаща от устата му слюнка, извън себе си от гняв. — Никога не знаеш! Това е девизът ти! Забрави „Смирена и разкаяна“, твоят девиз е „Не зная! Не зная! Аз никога не зная!“. Каквото и да питам, ти никога не знаеш!
Вратата зад мен се открехва, и братовчедка ми Маги подава русата си глава в стаята.
— Ваша светлост?
— Махай се! — изкрещява ѝ той. — Ти, кучко на Йорк! Всички вие, предатели от рода Йорк. Махай се от очите ми, преди да те натикам в Тауър при брат ти!
Тя се отдръпва пред яростта му, но не иска да ме остави сама, изложена на гнева му.
— Наред ли е всичко, Ваша светлост? — пита ме, заставяйки се да не му обръща внимание. Виждам, че се е вкопчила в дръжката на вратата, за да се задържи права, с омекнали от страх колене, но поглежда покрай разярения ми съпруг, за да види имам ли нужда от помощта ѝ. Поглеждам пребледнялото ѝ лице и знам, че сигурно изглеждам далеч по-зле, пепелява от шока.
— Да, лейди Поул — казвам. — Съвсем добре съм. Няма какво да правите тук. Можете да ни оставите. Съвсем добре съм.
— Не си прави труда заради мен, отивам си! — поправя ме Хенри. — Проклет да съм, ако прекарам нощта тук. Защо бих го сторил? — втурва се към вратата и я дръпва рязко от Маги, която залита за миг, но все така не отстъпва, видимо трепереща. — Отивам в собствените си покои — казва той. — За мен те са най-хубавите покои. Няма покой за мен тук, в това гнездо на йоркисти, в това гнездо на мръсни предатели.