Крия се от тези ужасни следобеди в детската стая, като вземам Елизабет в скута си и раздвижвам ръчичките и крачетата ѝ, пея ѝ тихичко, опитвайки се да я убедя да ми покаже слабата си, пленителна усмивка.
Артур, който трябва да остане с нас, докато се уверим, че в Уелс е безопасно, се разкъсва между учението си и гледката от високия прозорец, където може да види как бащината му армия става по-многобройна и провежда учения всеки ден. Всеки ден той вижда и вестоносци, които пристигат от запад, носейки новини от Ирландия или от Уелс, или от юг — от Лондон, където улиците жужат от слухове, а чираците открито носят бели рози.
В следобедите го водя на езда, но след няколко дни Хенри ни забранява да излизаме без въоръжена до зъби стража.
— Ако отвлекат Артур, тогава животът ми няма да струва и пукнат грош — казва той горчиво. — Денят, в който той и Хари умрат, е денят на моята смъртна присъда и краят на всичко.
— Не казвай това! — вдигам ръка. — Не ги урочасвай!
— Нежно сърце имаш — казва той сърдито, сякаш това е недостатък. — Но си лекомислена. Не мислиш, не си даваш сметка за опасността, в която се намирате. Не можеш да извеждаш децата извън стените на замъка без стража. Започвам да мисля, че би трябвало да бъдат настанени отделно — така че, ако някой дойде за Артур, да не може да се добере до Хенри.
— Но, почитаеми съпруже — казвам. Мога да доловя потрепването в гласа си, мога да чуя слабия ропот на здравия разум срещу категоричността на един безумец.
— Мисля, че ще задържа Артур в Тауър.
— Не! — изпищявам. Не мога да сдържа шока си. — Не, Хенри! Не! Не! Не!
— За да го опазя.
— Не. Няма да се съглася. Не мога да се съглася. Той не може да отиде в Тауър. Не като…
— Не като братята ти? — пита той, бърз като нападаща змия. — Не като Едуард Уорик? Защото мислиш, че всички те са едни и същи? Все момчета, които биха могли да станат крале?
— Той няма да отиде в Тауър като тях. Той е провъзгласеният принц. Трябва да живее свободно. Трябва да ми бъде позволено да излизам на езда с него. Не може да сме в такава опасност в собствената си страна, че да бъдем затворници в собствените си замъци.
Извърнал е глава от мен, така че не мога да видя изражението му, докато ме слуша. Но когато се обръща назад, виждам, че красивото му лице е разкривено от подозрения. Гледа ме, сякаш му се иска да проникне в главата ми, за да види мислите ми.
— Защо си толкова непреклонна за това? — пита той бавно. Почти мога да видя как се надигат подозренията му. — Защо си толкова твърдо решена да задържиш синовете си тук? За да се срещаш с тях ли излизаш на езда с Артур? Нима ме заблуждаваш с тези приказки за безопасност и спокойно излизане? Да не би да планираш да изведеш сина ми, за да го предадеш? Нима си в заговор с фамилията Йорк, за да ми откраднеш сина? Може би си сключила споразумение? Сключила си сделка? Брат ти да стане крал, а Артур — негов наследник? Нима сега ще повериш Артур на него, и ще му кажеш да нахлуе веднага щом вятърът се обърне срещу мен и стане благоприятен за отплаването му?
Възцарява се продължително мълчание, докато осъзнавам какво е казал. Ужасът от недоверието му бавно се разтваря като пропаст пред краката ми.
— Хенри, нима е възможно да мислиш, че съм твой враг?
— Наблюдавам те — казва той, без да отговори на въпроса ми. — Майка ми те наблюдава. Моят син и наследник няма да бъде поверен на грижите ти. Ако искаш да ходиш някъде с него, ще ходиш заедно с хора, на които мога да имам доверие.
Яростта ми се надига и аз избухвам, цялата разтреперана.
— Хора, на които можеш да имаш доверие? Назови един! — процеждам. — Можеш ли? Можеш ли да назовеш поне един?
Той притиска ръка към сърцето си, сякаш съм го пробола в гърдите.
— Какво знаеш? — прошепва.
— Знам, че не можеш да се довериш на никого. Знам, че се намираш в самотен ад, който сам си създал.
Нортхамптън
Есента на 1493 г.
Местим се в Нортхамптън и Хенри приема придворните, които е изпратил да преговарят с леля ми, вдовстващата херцогиня. Всякаква търговия между Англия и Фландрия ще бъде забранена, никой не може да пристига оттам и да заминава нататък, а Фландрия няма да получава английска вълна, докато момчето, онова момче, поддържа там своя малък двор, а решителната жена, която твърди, че той е неин племенник, пише настоятелно на други крале и кралици, подкрепяйки претенциите му.