— Заминал ли е?
Капитанът на стражата кимва.
— За Мехелен?
Той кимва отново.
— Не каза на никого къде отива, нито на кого счита, че дължи вярност; щях да наредя да го арестуват веднага, ако бях чул дори само слух. Той е под мое командване, пази пред вратата ви от половин година. Никога не съм си и помислял… Простете, Ваша светлост. Но нямаше как да знам. Оставил бележка за момичето си, и оттам знаем. Отворихме я — той колебливо подава парче хартия.
Заминах да служа на Ричард Йоркски, законния крал на Англия. Когато потегля под знамето с бялата роза на Йорк, ще те поискам за своя съпруга.
— Дайте да видя това! — възкликва лейди Маргарет и изтръгва бележката от ръката ми.
— Можете да я задържите — казвам сухо. — Можете да я занесете на сина си. Но той няма да ви благодари за това.
Погледът, който тя ми отправя, е изпълнен с ужас.
— Собственият ви телохранител — прошепва тя. — Отишъл при момчето. Личният коняр на Хенри също е заминал.
— Нима? Не знаех.
Тя кимва.
— Управителят на домакинството на сър Ралф Хейстингс е заминал и е отнесъл цялото сребро на семейството в Мехелен. И арендаторите на самия сър Едуард Пойнингс… Сър Едуард, който беше наш посланик във Фландрия, не може да задържи собствените си хора тук. Десетки, стотици мъже се измъкват и бягат тайно.
Хвърлям поглед назад към дамите си. Четенето е прекратено и всички са се навели напред, опитвайки се да чуят какво се говори; не мога да не забележа жадното любопитство, изписано на лицата на всички тях, на лицата на Маги и Сесили — също.
Командирът на личната ми стража свежда глава в поклон, отстъпва назад и затваря вратата след себе си. Но Нейна светлост майката на краля се нахвърля върху ми яростно, размахвайки пръст към моите сродници.
— Омъжихме онези момичета — сестра ви и братовчедка ви — за мъже, на които можехме да имаме доверие, така че интересите ни да бъдат общи, да ги направим членове на фамилията Тюдор — изсъсква ми тя, сякаш аз съм виновна, че са жадни за новини. — Сега не можем да сме сигурни, че съпрузите им не се надяват да се издигнат като родственици на Йорк, и че интересите им няма да се насочат точно в обратната посока. Омъжихме ги за предани нам нищожества, дадохме на тези мъже, които нямаха почти нищо, принцеси на Йорк, за да ни бъдат верни, за да бъдат признателни. Сега те навярно си мислят, че могат да се възползват по друг начин от своите съпруги и да посегнат към величието.
— Семейството ми е вярно на краля — казвам твърдо.
— Брат ви… — тя преглъща обвинението си. — Ние уредихме живота на сестра ви и братовчедка ви и им дадохме богатство. Можем ли да им имаме доверие? След като всички бягат? Или те също ще използват състоянието си и съпрузите си срещу нас?
— Вие избрахте съпрузите им — изричам сухо, гледайки право в бялото ѝ, тревожно лице. — Безсмислено е да се оплаквате на мен, ако се боите, че избраните от самата вас мъже са вероломни и неверни.
Дворецът Гринич, Лондон
Лятото на 1494 г.
Дворът не се радва на идването на лятото, и макар че аз купувам на Артур първия му кон и първото му истинско седло, а после трябва да утешавам Хенри, който настоява за собствен истински кон, хубав като този на брат му, не мога да се преструвам, че това е истинско лято, такова, каквото трябва да бъде, или че дворът е щастлив. Кралят ходи навсякъде, обгърнат в мълчание, майка му прекарва повечето си време в параклиса, а всеки път, когато някой не се яви на вечерята или на служба в параклиса, всички се оглеждат и шушукат: „Дали и той е заминал? Мили Боже, дали той също е заминал? При момчето?“
Сякаш сме актьори на малка, безвкусно подредена сцена, приличаме на актьори, които се преструват, че всичко е наред, че се чувстват удобно на ниските си столчета, с короните, които не са им по мярка. Но всеки, който погледне наляво или надясно, може да види, че този мним двор представлява само няколко души, покачени върху каруца, които се опитват да създадат илюзия за величие.
Маргарет посещава брат си в Тауър, преди дворът да напусне Лондон, и се връща в покоите ми с унило изражение. Уроците му са прекратени, охраната му е сменена, станал е толкова мълчалив и тъжен, та тя се бои, че дори да го освободят още утре, той никога няма да си възвърне духа на развълнуваното малко момче, което доведохме в столицата. Сега той е на деветнайсет години, но не му позволяват да излиза в градината; позволяват му само да се разхожда горе по стените на кулата всеки следобед. Казва, че не може да си спомни какво е да тича, мисли, че е забравил как да язди кон. Не се е провинил в нищо, освен че носи изтъкнато име, и не може да се откаже от това име, както направи Маргарет, както направихме аз и сестрите ми, погребвайки самоличността си в браковете си. Сякаш името му на херцог от династията Йорк ще го повлече, подобно на воденичен камък около шията, надолу в дълбоки води, и ще стане причина той никога да не бъде освободен.