— О, Хенри!
— Любов моя — казва той. — Ти винаги — каквито и тревоги да имам — си моята любов.
Взема ръката ми, поднася я към устните си, целува я нежно, а аз обгръщам бузата му с другата си ръка.
— Чувствам се, сякаш внезапно си се завърнал при мен, от дълго опасно пътуване — казвам зачудено.
— Исках да изляза по вода — обяснява той. — Къде на света има по-прекрасно нещо от реката и една лятна вечер в Англия? И къде може да се намери по-добра компания?
— Това е най-добрата компания в Англия, сега, когато ти си тук.
Той се усмихва на комплимента, а изражението му е топло, щастливо. Изглежда с години по-млад от трескавия, неспокоен човек, който чака вестоносци от Фландрия.
— Освен това имам планове — заявява.
— Хубави планове?
— Много. Реших, че е време да провъзглася Хенри за херцог на Йорк. Сега, когато е вече на четири години.
— Още няма четири — поправям го.
— Почти на толкова. Редно е да получи титлата си.
Чакам, усмивката ми се стапя. Познавам съпруга си достатъчно добре, за да съм наясно, че ще има още.
— И ще го направя губернатор на Ирландия.
— На три години и половина?
— Почти на четири е. Не се тревожи! Няма да е нужно да заминава където и да е или да прави каквото и да било. Ще назнача сър Едуард Пойнингс за негов заместник в Ирландия и ще го изпратя там с войска.
— Войска?
— За да се погрижа да приемат управлението на Хенри. Да утвърдя името на сина ни в Ирландия.
Извръщам поглед от оживеното лице на съпруга си към зелените брегове, където плясъкът на греблата ни раздвижва едва-едва тръстиките. Един стридояд надава внезапното си пискливо предупреждение, и аз зървам как пиленцето, с блестящо бели крачета и лъскаво черно оперение като родителите си, се снишава, докато го подминаваме.
— Не оказваш чест на малкия ни Хенри — казвам тихо. — Използваш го.
— Целта е да покажа на всички в Мехелен, в Антверпен, във Фландрия, дори на някои хора в Лондон и Ирландия, че Йоркският херцог не е при тях. Той е при нас, и неговото име е Хенри, херцог на Йорк. Той е губернатор на Ирландия и ирландците ще прегънат коляно пред него, а аз ще взема главата на всеки, който спомене друг херцог.
— Имаш предвид момчето — казвам направо. Сякаш цветовете се отдръпват от златистия залез. Радостта си отива от вечерта, както розовият цвят си отива от светлината.
— Наричат го Ричард, херцог на Йорк. Ние ще им покажем, че разполагаме с Хенри, херцог на Йорк. А неговото право над трона е по-силно.
— Не ми харесва нашето момче да бъде използвано, за да претендира за едно име — казвам предпазливо.
— Това е собственото му име — настоява съпругът ми. — Той е вторият син на краля на Англия, така че е херцог на Йорк. Със сигурност трябва да утвърди името си и да попречи на който и да било друг да го използва. Показваме на света, че имаме право над името. Има само един херцог на Йорк, и той е Тюдор.
— Не показваме ли пред света, че се боим да не би някой друг да използва името? — питам. — Като провъзгласяваме Хенри за херцог сега? Докато е все още в детската стая? Не изглежда ли така, сякаш предявяваме претенции за име, което някой друг използва? Това не ни ли кара да изглеждаме по-скоро слаби, отколкото силни?
Настъпва студено мълчание, и аз се обръщам да го погледна и съм потресена да видя, че Хенри внезапно е пребледнял и се тресе от ярост. Коментирайки плана му, съм събудила гнева му, и той е извън себе си от ярост.
— Можете да обърнете — изревава той през рамо към кормчията, без да ми обръща внимание. — Обърнете и ме оставете на брега. Уморих се от това, втръсна ми.
— Хенри…
— Втръсна ми от всички ви — казва той злобно.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Есента на 1494 г.
Провъзгласяването на Хари за херцог на Йорк е последвано от двуседмични празненства — две седмици, през които той яде необичайна храна на пищни пиршества, обличат го като малък крал, стои буден до твърде късно, докато му се завие свят от изтощение, а после, уморен, плаче, докато заспи, за да се събуди на сутринта в състояние на непоносима възбуда и в очакване на още един бляскав ден.
Дори аз, критична към фалша на това удостояване с титла, мога да видя как моето момче Хари се издига до висотата ѝ и изпитва наслада от нея. Той е изключително забавен в суетата си; нищо не му харесва повече от това да бъде център на възхищение и средоточие на вниманието, а през тези дни всички хвалят интелигентността, силата и красотата му, и малкият Хари се облива в руменина като червената роза на Ланкастър под неспирното им възхищение.