Всички са поканени на турнира, и пристигат всякакви англичани: верни и предатели, както и онези, които още не са решили на чия страна са, а те са мнозина. Лондон е пълен с хора, лордове от всички графства в Англия са дошли с домакинствата си, всеки земевладелец е дошъл със семейството си, на всички е наредено да дойдат, за да отпразнуват удостояването на Хенри с благородническа титла. Дворецът е пълен, в голямата зала няма дори един свободен сантиметър, всеки ляга да спи, където успее да намери място. Странноприемниците по протежение на две мили във всяка посока се пукат по шевовете, по четирима души спят на едно легло. Всички частни домове приемат гости, дори конюшните подслоняват хора, които спят в яслите със сено над конете. И точно това съсредоточаване на толкова много лордове и поземлени аристократи, граждани и плебеи, това събиране на целия народ на Англия, дава възможност на Хенри толкова лесно, толкова ужасно лесно да арестува всички, които подозира в измяна или нелоялност, или дори в неуместно изречена дума.
В мига щом турнирът приключва и преди всички да потеглят към дома, Хенри разпраща личните си телохранители, и хора — както невинни, така и виновни — биват грубо измъкнати от местата, където са отседнали, от къщите си, някои — дори от леглата си. Това е сериозен удар срещу всички, чиито имена Хенри е събрал от времето, когато момчето беше споменато за пръв път, досега, в момента, когато хранеха най-малко подозрения, така че попаднаха в капана на Хенри. Това е блестящо измислено. Безмилостно е. Жестоко е.
Правниците не са предупредени, повечето от тях са дошли на турнира като гости, писарите още си почиват. Обвиняемите не могат да намерят никой, който да ги представлява, не могат да намерят дори приятелите си, които да изпратят огромните глоби, които Хенри им налага. Хората на Хенри ги отвеждат толкова бързо, по цели дузини наведнъж, в един град с приспана бдителност след дните на веселие, накарали жителите му небрежно да забравят, че са управлявани от крал, който никога не е безгрижен и разсеян, и почти никога — весел.
Лондон, Тауър
Януари 1495 г.
Местим двора в Тауър, сякаш сме под обсада, а аз се настанявам в покоите, които най-малко харесвам, през най-лошото годишно време. Хенри ме намира, седнала на каменния перваз на прозореца под тясно стреловидно прозорче, загледана навън към тъмните облаци и постоянния студен дъжд по реката под Тауър.
— Уютно е — казва, като топли ръцете си на огъня.
Когато не казвам нищо, той кимва на дамите ми да ни оставят, и те излизат почти тичешком от стаята, кожените им обувки шляпат по каменния под, полите им замитат тръстиките.
— Децата са в съседната стая — казва той. — Лично наредих да ги настанят там. Знам, че обичаш да бъдат близо до теб.
— А къде е Едуард Уорик? Братовчед ми?
— В обичайните си стаи — казва Хенри с лека гримаса, подразнен от собственото си смущение. — Здрав и читав, разбира се. В безопасност, под нашите грижи.
— Защо не отседнахме в Гринич? Да не би да има някаква опасност, за която не ми казваш?
— О, не, няма опасност — той отново разтрива ръце пред огъня и заговаря толкова безгрижно, та аз се убеждавам, че нещо сериозно не е наред.
— Защо тогава дойдохме тук?
Той се озърта, за да се увери, че вратата е заключена.
— Един от най-големите поддръжници на момчето, сър Робърт Клифърд, се връща у дома в Англия. Предаде ме, но сега се връща при мен. Може би идва да се яви пред мен, смятайки да спечели благоволението ми, но аз ще мога да го арестувам без излишни проблеми. Може да отиде от личните си покои направо в тъмницата — ще трябва само да слезе по едно стълбище! — усмихва се, сякаш е голямо преимущество да живееш в затвор за предатели.
— Сър Робърт? — повтарям. — Мислех, че те е предал, че не си е оставил възможност за връщане, напускайки Англия? Мислех, че е избягал, за да отиде при момчето?
— Той беше с момчето! — Хенри е във възторг. — Беше с момчето, а глупавото, лекомислено момче му поверило всичките си съкровища и плановете си. Но той ми носи всички тях. Заедно с един чувал.
— Чувал ли?
Хенри кимва. Наблюдава ме внимателно.
— Чувал с печати. Всеки, който заговорничи в полза на момчето в Англия, всеки, който някога му е изпращал писмо, затворено с личния си печат. Момчето получавало писмото и изрязвало печата от него; запазило печатите, като обещание и залог. А сега сър Робърт ми носи торбата с печатите. Разполагам с всички тях. Пълна колекция, Елизабет, която доказва самоличността на всеки, който е заговорничил в полза на момчето и против мен.