Малкият ми син Хенри е умен и буден, бързо учи, но лесно се разсейва, дете, родено за игри и забавления. Определен е да встъпи в лоното на Църквата, и аз, изглежда, съм единствената, която смята, че това е нелепо. Нейна светлост майката на краля се надява той да стане кардинал като нейния голям приятел и съюзник Джон Мортън. Моли се той да се издигне в Църквата и да стане папа, папа от рода на Тюдорите. Безсмислено е да изтъквам, че той е дете, погълнато от светски интереси, че обича спорта и игрите, музиката и храната с твърде несвойствена за един духовник наслада. Това няма значение за нея. С Артур като крал на Англия и Хенри като папа в Рим тя ще е поставила този и отвъдния свят в ръцете на Тюдорите и Бог ще е изпълнил обещанието, дадено ѝ, когато е била уплашено малко момиче, боящо се, че синът ѝ никога няма да управлява нищо освен няколко замъка в Уелс, а баща ми скоро ще го прогони от тях.
Големият ѝ приятел Джон Мортън остава в южна Англия, докато ние прекарваме лятото си тук, в центъра на страната, далече от опасното крайбрежие, близо до замъка в Ковънтри. Мортън пази южното крайбрежие в името на изплашения син на Нейна светлост, който идва и си отива от двора без предупреждение, сякаш върши работата на собствените си патрули, сякаш вече не може да има доверие дори на шпионите си, а трябва да види всичко с очите си. Никога не знаем дали ще присъства на вечеря, никога не знаем дали ще спи в леглото си; а когато тронът му е празен, придворните се оглеждат наоколо с търсещи погледи, сякаш за друг крал, който може да заеме мястото му. Сега Тюдорите не се доверяват на никого, освен на шепата хора, избягали някога с тях в изгнание. Техният свят се е свил до миниатюрния кръг от придворни, крили се с тях в Бретан; сякаш всички съюзници и приятелите, които са си създали, и всички стражи и войници, които са наели след битката при Бозуърт, никога не са се присъединявали към тях, сякаш изобщо нямат подкрепа.
Това е дворът на един изплашен претендент и в него не се долавя и помен от величие, гордост или увереност. Не съм в състояние да направя нищо само със собствените си усилия, когато се отправям на вечеря сама, с високо вдигната глава, раздавайки усмивките си еднакво щедро на приятели и заподозрени, опитвайки се сама да потуша впечатлението, че кралят се страхува, а придворните му са неуверени.
После, една вечер, Джон Кендъл, епископът на Устър, ме спира с любезна усмивка, докато вървя към покоите си, и ме пита, като човек, който предлага да покаже на някого дъга или красив залез.
— Видяхте ли светлината от сигналните огньове, Ваша светлост?
Поколебавам се.
— Сигнални огньове?
— Небето е доста почервеняло.
Обръщам се към стреловидното прозорче на замъка и поглеждам навън. На юг небето е наситенорозово, а докъдето стига погледът ми, се виждат светлини — на един хълм, а после още една, а след нея трета, а зад тях още много, една след друга, докато вече не виждам нищо друго.
— Какво е това?
— Кралят заповяда да запалят сигнални огньове, за да го предупредят за слизането на суша на Ричард Йоркски — казва Джон Кендъл.
— Имате предвид претендента — напомням му. — Момчето.
На сиянието от светлините зървам потайната му усмивка и чувам приглушения му смях.
— Разбира се. Забравих името му. Това са сигналните огньове. Трябва да е слязъл на суша.
— Слязъл на суша?
— Това са сигналните огньове. Момчето се прибира у дома.
— Момчето се прибира у дома? — повтарям като глупачка. Не е възможно да съм сбъркала възторга на епископа при вида на розовата светлина от сигналните огньове. Той свети от радост, сякаш сигналните огньове са приветствени пътеводни светлини, които да насочат корабите благополучно към пристанището. Усмихва ми се, за да сподели възторга си, че момчето на Плантагенетите е потеглило към дома.