Поклащам глава.
— Не зная какво имаш предвид — казвам уморено. — Какво ти казват сега твоите съветници?
— Съобщават ми как се наказват пиратите — казва той с жестока радост. — И точно така ще наредя да убият тези мъже. Ще наредя да ги завържат долу до кея „Сейнт Катрин“ в Уопинг. Те са предатели и дойдоха срещу мен по море. Ще ги обявя за виновни в пиратство и те ще бъдат завързани долу на кея, и приливът ще настъпи и бавно, много бавно ще пропълзи над тях, първо ще се плиска около краката им и глезените им, докато накрая нахлуе в устите им и те ще се удавят постепенно в един фут вода. Смяташ ли, че това ще научи народа на Англия какво се случва с бунтовниците? Смяташ ли, че това ще научи народа на Англия да не ми се опълчва? Никога да не се надига срещу един Тюдор?
— Не зная — казвам. Опитвам се да си поема дъх, сякаш аз съм завързана на брега, докато надигащият се прилив плиска в стиснатите ми устни, и мокри лицето ми, надигайки се бавно. — Надявам се.
Дни по-късно, когато Хенри отново се е отправил на неспокойните си обиколки из Централните графства, научаваме, че момчето е слязло на суша в Ирландия и е обсадило замъка Уотърфорд. Ирландците се стичат под знамето му, и властта на Хенри в Ирландия е напълно отхвърлена.
В следобедите си почивам; това бебе притиска тежко корема ми и ме изтощава твърде много, когато вървя. Маргарет седи с мен, шиейки заедно с мен, и ми нашепва, че Ирландия е станала неуправляема, че властта на англичаните е отхвърлена, всички се обявяват в подкрепа на момчето. Съпругът ѝ, сър Ричард, ще трябва да замине за този изключително опасен остров; Хенри му е наредил да поведе войска, за да се сражава с момчето и с неговите обожаващи го съюзници. Но още преди сър Ричард да е наредил на корабите да откарат войската му, обсадата е снета без предупреждение, и неуловимото момче отново го няма.
— Къде е сега? — питам Хенри, докато той се готви да излезе на езда, с кралските телохранители зад него, въоръжени и с шлемове на главите, сякаш са на военен поход, сякаш той очаква нападение по главните пътища на собствената си страна.
Лицето му е мрачно.
— Не знам — казва той кратко. — Ирландия е тресавище от измяна. Той се крие в мочурищата, крие се в планините. Моят човек в Ирландия, Пойнингс, не владее положението, изгубил е всякакъв контрол, не знае нищо. Момчето е като призрак, чуваме за него, но никога не го виждаме. Знаем, че го укриват, но не знаем къде.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Есента на 1495 г.
Кралят не идва вечер в спалнята ми, не идва дори само за да поседи и да поговори с мен; не е идвал от месеци. Дните, когато бяхме приятели и любовници, сега ми се струват много далечни. Не си позволявам да скърбя за загубата на любовта му, усещам, че води битка и в собственото си сърце, заедно с постоянното патрулиране по пътищата на Англия. Страхът и омразата му го обсебват, той не може да изпитва удоволствие дори при мисълта за новото дете в утробата ми. Не може да седи до огъня в стаята ми и да разговаря тихо с мен, прекалено е неспокоен, измъчван от постоянния си страх. Навън, в тъмнината, някъде в Англия, в Ирландия или в Уелс, момчето бди, и Хенри не може да спи спокойно до мен.
Сър Ричард Поул най-накрая е отплавал за Ирландия, за да се опита да открие ирландски главатари на кланове, които могат да бъдат убедени да не изменят на сключения съюз срещу момчето, и Маги идва в покоите ми всяка вечер след вечеря и прекарваме вечерта заедно. Винаги се стараем да задържим някоя жена от свитата на Нейна светлост при нас, достатъчно близо, за да ни чува, и винаги говорим само за банални неща; но за мен е утеха да я имам край себе си. Ако придворната дама докладва на Нейна светлост, а, разбира се, трябва да предполагаме, че го прави, тя може да каже, че сме прекарали вечерта, разговаряйки за децата, за образованието им, и за времето, което е твърде влажно и студено, за да се разхождаме с удоволствие.
Маги е единствената от дамите ми, с която мога да разговарям без страх. Само на нея мога да кажа тихо: „Малката Елизабет не укрепва. Всъщност ми се струва, че днес е по-отпаднала.“
— Новите билки не ѝ ли помогнаха?
— Никак.
— Може би, когато дойде пролетта, ще можете да я заведете в провинцията?
— Маги, дори не знам дали ще дочака пролетта. Гледам я, и гледам твоя малък Хенри, и макар че са толкова близки по възраст, изглеждат като различни същества. Тя е като дете на феите, толкова малка и крехка е, а той е такова силно, набито и яко момче.