— Бог да я приеме при себе си — казва той. — И да ми прости, че бях далече. Чувствам загубата ѝ по-силно, отколкото можеш да си представиш, по-силно, отколкото мога да ти опиша. Знам, изглежда, че не съм добър баща на децата ни, а на теб не съм добър съпруг — но аз държа на теб и на тях повече, отколкото предполагаш, Елизабет. Кълна се, че поне ще бъда добър крал заради тях. Ще опазя кралството за децата си и трона ти — за теб, и ще доживееш да видиш как синът ти Артур го наследява.
— Тихо — казвам. Със спомена за Елизабет, топла и отпусната в прегръдките ми, не искам да изкушавам съдбата, като предричам бъдещето на другите ни деца.
Той става и аз се изправям заедно с него, докато той обвива ръце около мен и ме прегръща здраво, притиснал лице към шията ми, сякаш иска да вдиша утеха от уханието на кожата ми.
— Прости ми — промълвява. — Едва ли мога да искам това от теб, но го правя. Прости ми, Елизабет.
— Ти си добър съпруг, Хенри — уверявам го. — И добър баща. Знам, че в сърцето си ни обичаш, знам, че нямаше да заминеш, ако беше предположил, че може да я загубим, и, виж, ето че си тук — у дома, почти още преди да пратя да те повикат.
Той накланя леко глава назад, за да ме погледне, но не отрича, че именно неговите шпиони са му казали, че дъщеря му е мъртва. Не го е чул първо от мен.
— Трябва да зная всичко — са единствените му думи. — Така пазя всички ни.
Нейна светлост майката на краля подготвя и провежда пищно погребение за нашето малко момиче. Дъщеря ни е погребана като принцеса в параклиса на Едуард Изповедника в Уестминстърското абатство. Архиепископ Мортън провежда погребалната служба, епископът на Устър, който ми съобщи, че момчето се прибира у дома, отслужва литургията със сдържано достойнство. Не мога да кажа на Хенри, че епископът се усмихваше в нощта, когато бяха запалени сигналните огньове за слизането на момчето на суша. Не мога да издам свещеника, който погребва детето ми. Сгъвам ръце пред гърдите си, облягам глава на тях и се моля за скъпоценната ѝ душа, и знам, без съмнение, че тя е на небето; и че аз съм оставена да понасям горчивината от загубата ѝ на земята.
Артур, моето първородно дете, винаги най-разсъдлив от всички, слага ръка в моята, макар че вече е голямо момче, точно на девет години.
— Не плачете, почитаема майко — прошепва той. — Знаете, че тя е с нашата почитаема баба, знаете, че е отишла при Бог.
— Знам — казвам, примигвайки.
— И все още имате мен.
Преглъщам сълзите си.
— Все още имам теб — съгласявам се.
— Винаги ще ме имате.
— Радвам се за това — свеждам лице и му се усмихвам. — Толкова се радвам за това, Артур.
— А може би следващото бебе ще бъде момиче.
Притискам го към себе си.
— Независимо дали ще бъде момиче или момче, то не може да замести Елизабет. Мислиш ли, че ако изгубя теб, няма да възразя, защото все още имам Хари?
Собствените му очи блестят от сълзи, но той се засмива на думите ми.
— Не, макар че Хари би смятал така. Хари би сметнал това за много добра замяна.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Ноември 1495 г.
Братовчедка ми Маги идва в личния ми кабинет в Уестминстър, носейки кутията ми с накити като оправдание за появата си. В тези изпълнени с подозрения времена винаги внимаваме, когато сме заедно, да показваме ясно, че правим нещо; тя ми носи разни неща, аз ѝ възлагам поръчки. Никога не създаваме впечатлението, че сме се срещнали само да поклюкарстваме, да си разменяме шепнешком тайни. От начина, по който носи кутията, така, че всички да видят, демонстрирайки, че ще разглеждаме накитите ми, веднага се досещам, че иска да говори с мен насаме.
Обръщам се към почетната си дама.
— Ако обичате, донесете тъмнопурпурната панделка от гардеробната — казвам.
Тя прави реверанс.
— Съжалявам, Ваша светлост, мислех, че искате синята.
— Така беше, но размислих. И, Клеър — идете с нея и донесете пурпурната наметка, която е в тон с панделката.
Двете излизат, докато Маргарет отваря кутията с накити и вдига аметистите ми, сякаш за да ми ги покаже. Другите жени са по-близо до огнището и могат да ни виждат, но не и да чуят какво казваме. Маргарет вдига камъните към светлината, за да ги накара да заискрят с наситенопурпурен пламък.
— Какво има? — питам рязко, докато се настанявам пред огледалото си.
— Той е в Шотландия.
Лек, бълбукащ смях, или може би изхълцване от страх, се надига в гърлото ми.