— В Шотландия? Напуснал е Ирландия? Сигурна ли си?
— Приет е като почетен гост на крал Джеймс. Кралят го признава и почита, организира голяма среща на лордовете, нарича го с титлата му: Ричард, херцог на Йорк — тя стои зад мен, вдигайки аметистовата диадема, за да ми я покаже.
— Откъде разбра?
— Съпругът ми, Бог да го благослови, ми каза. Чул го от испанския посланик, който го научил от испанските съобщения — изпращат ни препис от всичко, което пишат до Испания, толкова силен е станал съюзът между краля и испанците — тя хвърля поглед към жените до огъня, за да се увери, че те са погълнати от собствен разговор, слага аметистите на шията ми, и продължава: — Испанският посланик в Шотландия бил повикан от крал Джеймс Шотландски, който го упрекнал гневно и заявил, че нашият крал Хенри е маша в ръцете на испанските крал и кралица. Но той — Джеймс — щял да се погрижи законният крал на Англия да заеме престола си.
— Да нападне ли смята?
Маргарет поставя диадемата на главата ми. Виждам зачуденото си изражение в огледалото пред мен, с разширени очи, с бледо лице. За момент изглеждам като майка си, за миг съм красавица, каквато бе тя. Потупвам пребледнелите си бузи.
— Изглеждам така, сякаш съм видяла призрак.
— Всички изглеждаме така — казва Маргарет, а слабата ѝ усмивка се отразява в огледалото, докато закопчава аметистите на шията ми. — Всички се движим така, сякаш към нас се е насочил призрак. По улиците пеят за херцога на Йорк, който танцува в Ирландия и се весели в Шотландия и ще влезе в английската градина и всички отново ще празнуват. Говорят, че той е призрак, дошъл да тържествува, херцог, върнал се от мъртвите.
— Говорят, че е моят брат — казвам направо.
— Кралят на Шотландия казва, че би заложил живота си на това.
— А какво казва твоят съпруг?
— Казва, че ще има война — отвръща тя, усмивката изчезва от лицето ѝ. — Шотландците ще нахлуят, за да подкрепят Ричард, ще нахлуят в Англия, и ще има война.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Коледа 1495 г.
Чичото на Хенри, Джаспър, се прибира у дома от едно от дългите си, тежки пътувания на кон, блед като мъжете, които е осъдил и изпратил на ешафода, с дълбоки бръчки от изтощение, врязани в лицето. Той е стар, надхвърлил е шейсетте, а тази година е полагал тежки усилия, отчаяно копнеещ да види племенника си в безопасност на трона му, осъзнаващ с ужас, че и за двамата времето изтича. Старостта го преследва, провалът върви по петите на Хенри.
Леля ми Катрин, предана съпруга както винаги, го настанява в леглото в техните пищно обзаведени и удобни покои, вика лекари, аптекари и болногледачки да се грижат за него, но е изблъскана настрани от Нейна светлост майката на краля, която се гордее с познанията си за медицината и билките и казва, че организмът на Джаспър е толкова силен, та всичко, от което се нуждае, е добра храна, почивка и няколко забъркани от самата нея тинктури, за да оздравее. Съпругът ми, Хенри, посещава стаята на болния три пъти на ден — сутрин, за да види как е спал чичо му, преди вечеря — за да се увери, че той получава най-доброто, което готварницата може да предложи и че то се поднася първо на него, топло и прясно, на едно коляно, и за последно — вечер, преди да отиде заедно с майка си в параклиса да се молят за здравето на човека, който от толкова време е опора на живота им. Джаспър е бил като баща за Хенри, и негов единствен постоянен спътник. Бил е негов закрилник и ментор. Хенри е можел да загине без постоянната любяща грижа на чичо си. Мисля, че върху Нейна светлост той е упражнил най-силното влияние, което една жена може да познава: той е любовта, която никога не е назовала, животът, който никога не е водила, мъжът, за когото е трябвало да се омъжи.
Както Хенри, така и майка му споделят уверено убеждението си, че Джаспър, който винаги е яздил усилено и се е сражавал ожесточено, който винаги се е измъквал от опасностите и е оцелявал в изгнание, отново ще се изплъзне от ноктите на смъртта и ще танцува на коледното празненство. Но след няколко дни те започват да придобиват все по-мрачен вид, а след още няколко викат лекарите да дойдат и да го прегледат. След още няколко дни Джаспър настоява да се срещне с правник и да направи завещанието си.
— Завещанието си? — повтарям пред Хенри.
— Разбира се — казва рязко той. — Той е на шейсет и три години. И е набожен човек с чувство за отговорност. Разбира се, че ще изготви завещанието си.
— Значи е много болен?
— Ти как мислиш? — Той избухва. — Да не мислеше, че е на легло просто заради удоволствието от почивката? Никога в живота си не е почивал; никога не е бил далече от мен, когато съм имал нужда от него; никога не се е щадил, нито дори за ден, нито дори за миг… — той млъква рязко и се извръща от мен, за да не мога да видя сълзите в очите му.