Внимателно отивам зад него, както е седнал в стола си, и обвивам ръка около гърба му, за да го прегърна силно; навеждам се и облягам буза на неговата, за да го утеша.
— Зная колко много го обичаш — казвам. — Той беше за теб като баща, и нещо повече.
— Той беше мой закрилник, и учител, мой ментор и мой приятел — казва той сломено. — Отведе ме от Англия на сигурно място и понасяше тежестта на изгнанието заради мен, когато бях още момче. После ме доведе обратно, за да предявя правото си над трона. Без него нямаше да стигна дори до бойното поле. Нямаше да мога да прекося Англия, нямаше да посмея да се доверя на двамата Станли, Бог знае, че нямаше да спечеля битката, ако не бяха неговите напътствия. Дължа всичко на него.
— Има ли нещо, което мога да направя? — питам безпомощно, защото знам, че няма нищо.
— Майка ми прави всичко необходимо — заявява Хенри гордо. — В твоето състояние не можеш да ѝ помогнеш с нищо. Можеш да се молиш, ако искаш.
Показно отвеждам дамите си в параклиса, където се молим и поръчваме литургия с песнопение за здравето на Джаспър Тюдор, чичо на краля на Англия, за стария, неукротим бунтовник. Коледа настъпва в двора, но Хенри нарежда тя да се отпразнува без много шум; няма да има силна музика и висок смях, които да смущават покоя в болничната стая, където Джаспър спи, а кралят и майка му бдят постоянно.
Въвеждат Артур да види умиращия чичо на баща му, Хенри влиза след него. Изпитанието е спестено на малката принцеса Маргарет, но Нейна светлост настоява момчетата да коленичат до леглото на най-великия англичанин, когото светът е познавал.
— Уелсец — казвам тихо.
В коледния ден отиваме на църква, честваме рождеството на Иисус Христос и се молим за здравето на неговия най-възлюбен син, неговия воин Джаспър Тюдор. Но на другия ден Хенри идва в стаята ми без предизвестие рано сутринта и сяда в долния край на леглото ми, докато аз сънено се надигам, а Сесили, която спи с мен, скача, прави реверанс и припряно излиза от стаята.
— Отиде си — казва Хенри. Гласът му е не толкова опечален, колкото удивен. — Почитаемата ми майка и аз седяхме при него, той и протегна ръка, усмихна ми се, а после се отпусна на възглавниците си, изпусна дълга въздишка — и умря.
Настъпва мълчание. Загубата му е толкова тежка, та знам, че не мога да кажа нищо, за да го утеша. Хенри е изгубил единствения баща, когото някога е познавал; опечален е като осиротяло дете. Тромаво се надигам на колене, защото големият ми корем ме прави непохватна, и протягам ръце към него да го прегърна. Той е с гръб към мен и не се обръща, не осъзнава, че съчувствено протягам към него ръце. Той е съвсем сам.
За момент си помислям, че е потънал в скръб, но после осъзнавам, че загубата на Джаспър само усилва вечните му страхове.
— И кой ще поведе сега моята армия срещу момчето и шотландците? — пита Хенри, говорейки на себе си, изстинал от страх. — Ще трябва да се изправя срещу момчето в битка, в Северна Англия, където ме мразят. Кой ще поеме командването, щом Джаспър ме изостави? Кой ще бъде до мен, на кого мога да имам доверие, сега, когато чичо ми е мъртъв?
Дворецът Шийн, Ричмънд
Зимата на 1496 г.
Маги идва в покоите ми с толкова бърза крачка и отправя толкова настоятелен поглед към мен, та аз, понеже я познавам много добре, разбирам, че отчаяно иска да говори с мен. Седя с Нейна светлост майката на краля, с ръкоделие в ръце, слушайки как една от нейните дами чете една от вечните религиозни проповеди, чете на глас от текст, преписан на ръка, защото Бог знае, че никой не би си правил труд да отпечатва подобна мрачна проповед, и Маги прави реверанс на двете ни, отпуска се на едно ниско столче, взема някакво ръкоделие и се опитва да изглежда спокойна и невъзмутима.
Изчаквам една глава да свърши и момичето да обърне страницата на ръкописа, и казвам:
— Ще се разходя в градината.
Нейна светлост поглежда навън през прозореца, където сивото, натежало от облаци небе вещае сняг, и казва:
— Много по-добре е да изчакате, докато се покаже слънцето.
— Ще си сложа пелерината, маншона и шапката — казвам, и дамите ми, след един лек колеблив поглед към Нейна светлост майката на краля, за да се убедят, че тя не смята да оспори нареждането ми, ми донасят всичко необходимо и ме увиват като обемист пакет.
Нейна светлост ги оставя да си свършат работата, тъй като вече не ѝ доставя наслада да ми противоречи в собствените ми покои. От смъртта на Джаспър насам тя се е състарила с дузина години. Сега я гледам и понякога вече не виждам властната жена, която налагаше волята си на мен и съпруга ми, а една жена, която е прекарала целия си живот, посвещавайки се на една кауза, пожертвала любовта на живота си заради сина си, а сега чака да разбере дали каузата е изгубена и синът ѝ отново трябва да бяга.