Слагам ръка на корема си, където расте един малък Тюдор, враг на брат ми, син на човека, който узурпира братовия ми трон.
— Не можете да направите нищо — казва Маги, виждайки как усмивката изчезва от лицето ми. — Никой от нас не може да стори нищо, освен да се надява да оцелее и да се моли никой да не хвърли вината върху нас. И да чакаме да видим какво ще се случи.
През февруари се подготвям за усамотението си преди раждането, оставяйки един двор, все още помръкнал от траура за Джаспър, и все още изпълнен с безпокойство заради новините от младия, весел кралски двор на Шотландия, където — такива са сведенията ни — прекарват времето си, като ловуват в снега и се готвят да нахлуят в северните ни земи, веднага щом времето се оправи.
Хенри дава пищна вечеря, преди да вляза в затъмнената стая, и испанският посланик, Родриго Гонсалва де Пуебла, присъства като почетен гост. Той е дребен мъж, смугъл и привлекателен, покланя се ниско пред мен и ми целува ръка, а после се изправя, за да ми се усмихне широко и лъчезарно, сякаш уверен, че ще го намеря за много красив.
— Посланикът представя предложение за брак за принц Артур — казва ми Хенри тихо. — С най-младата испанска принцеса, инфантата Катерина Арагонска.
Премествам поглед от усмихнатото лице на Хенри към самодоволния посланик и разбирам, че трябва да бъда доволна.
— Каква добра идея — казвам. — Но те все още са толкова млади!
— С този годеж ще покажем приятелските отношения между страните си — казва Хенри невъзмутимо. Кимва на посланиците и ме повежда към кралската маса, за да не ни чуват. — Целта не е само да обвържем Испания с нашите интереси, да я превърнем в наш верен съюзник срещу Франция, а и да пленим момчето. Обещаха ми, че ако Артур се сгоди, ще изкушат момчето с обещание за съюз, за да ги посети. Ще го отведат в Гранада и ще ни го предадат.
— Няма да отиде — заявявам уверено. — Защо би оставил жена си в Шотландия и би тръгнал за Испания?
— Защото иска подкрепата на Испания за нашествието си — казва Хенри кратко. — Но те ще ни подкрепят като съюзник. Ще ни дадат своята инфанта за съпруга на нашия син, и ще заловят този предател, за да бъдат сигурни, че тя ще се омъжи за единствения престолонаследник. Техните интереси стават наши. А и самите те са се възкачили неотдавна на трона. Знаят какво е да се сражаваш за кралството си. Когато сгодят своята принцеса за нашия принц, подписват смъртната присъда на момчето. Те ще искат смъртта му, също както и ние.
Придворните се изправят на крака и ни поздравяват, като ми се покланят ниско, а прислужникът, който отговаря за миенето на ръцете, се приближава до мен със златната купа, пълна с топла вода. Потапям пръсти в ароматизираната вода и ги избърсвам в кърпата.
— Но, съпруже…
— Няма значение — казва Хенри кратко. — След като родиш новото ни бебе и се върнеш в двора, ще говорим за тези неща. Сега трябва да приемеш благопожеланията на двора, да се оттеглиш в усамотение, и да не мислиш за нищо освен за благополучно раждане. Надявам се на още едно момче от теб, Елизабет.
Усмихвам се, сякаш съм успокоена, и хвърлям поглед надолу към придворните, където седи посланикът Де Пуебла, на едно от почетните места, между голямата солница и мястото, на което седи краля, като уважаван гост, и се питам дали е възможно да е толкова двуличен, толкова непреклонно амбициозен, че да е готов да обещае приятелството си на едно двайсет и две годишно момче и после да го предаде на смърт. Той усеща погледа ми, прикован върху него, вдига очи да ми се усмихне, и аз си казвам: „Да, да, наистина е такъв.“
Дворецът Шийн, Ричмънд
Март 1496 г.
Оттеглям се в уединение преди раждането със свито сърце. Все още тъгувам за малкото си момиченце Елизабет, и това раждане се оказва дълго и тежко. Сестра ми Ан се смее и казва, че ще гледа и ще се учи как се прави, защото очаква дете, но това, което вижда, я изплашва. След няколко часа ми дават силен родилен ейл, а на мен ми се иска майка ми да беше с мен, за да ме успокоява с хладния си сив поглед и да ми шепне за реката и покоя, и да ми помага да преодолея болката. Около полунощ усещам настойчивостта на бебето, прикляквам като селянка и напъвам, а после чувам тихичкия слаб плач и също заплаквам, от радост, че съм родила още едно дете, от чисто изтощение, и откривам, че ридая, сякаш сломена от скръб, скърбяща за брата, когото се боя, че никога няма да видя, за съпругата му, с която никога няма да се запозная, и тяхното бебе, братовчед на това дете, което никога няма да си играе с него.