Дори с новороденото момиченце в ръцете ми, завита добре в голямото си легло, заобиколена от дамите си, които възхваляват смелостта ми и ми носят затоплен ейл и захаросани плодове, аз се чувствам обгърната от самота.
Маги е единствената, която вижда сълзите ми и ги избърсва от лицето ми с ленена кърпа.
— Какво има?
— Чувствам се като последната от рода си, чувствам се, сякаш съм съвсем сама…
Тя не започва да ме утешава, дори не ми възразява и не посочва към сестрите ми, които възклицават над бебето, докато го повиват, пристягат и го слагат на гърдите на дойката. Изглежда мрачна, уморена също като мен от будуването през цялата нощ, бузите ѝ са мокри от сълзи също като моите. Не ми възразява. Наглася удобно възглавниците зад мен, а после проговаря.
— Ние сме последните — казва тихо. — Не мога да ви говоря лъжливи думи на утеха. Ние сме последните от рода Йорк. След вас, след сестрите ви, след мен и брат ми, Англия навярно няма никога вече да види бялата роза.
— Имаш ли някаква вест от Теди? — питам.
Тя поклаща глава.
— Пиша, но той не отговаря. Не ми позволяват да го посещавам. Той е изгубен за мен.
Кръщаваме новото бебе Мери, в чест на Светата Дева. Тя е изящно, красиво момиченце, с очи в най-тъмния син цвят и смолисточерна коса. Храни се добре и заяква, и макар да не забравям нейната бледа, златокоса сестра, откривам, че намирам утеха в това ново бебе в люлката, тази нова дъщеря на Тюдорите за Англия.
Когато излизам от уединението си, откривам, че страната се готви за война. Хенри идва в детската стая да види новороденото бебе, но само ѝ хвърля един поглед, докато я държа в обятията си. Дори не я взема да я подържи.
— Няма съмнение, че кралят на Шотландия ще нападне, а начело на неговата армия ще бъде момчето — казва Хенри горчиво. — Трябва да събера войска на север, а половината войници казват, че макар да са готови да се бият срещу шотландците, ще сложат оръжие, ако видят бялата роза. Ще се отбраняват срещу шотландците, но ще се присъединят към един син на Йорк. Това кралство е пълно с предатели.
Държа Мери в ръце, и имам чувството, че я принасям като жертвен дар за потушаване на гнева му. В Шотландия може и да живее един син на Йорк, който въоръжава и подготвя войниците си, но тук, в любимия ни дворец Шийн, аз дарих Хенри с принцеса за Тюдорите, а той дори не иска да я погледне.
— Нищо ли не можем да направим, за да убедим крал Джеймс да не се съюзява с… с момчето?
Хенри ме стрелва с потайния си поглед.
— Предложих му съюз — признава той. — Няма значение, ако това не ти се нрави. Съмнявам се, че съюзът ще изтрае дълго. Вероятно никога няма да се наложи да я изпратим.
— Да изпратим коя?
Той придобива смутено изражение.
— Маргарет. Дъщеря ни Маргарет.
Поглеждам го, сякаш е луд.
— Дъщеря ни е на шест години — изтъквам очевидното. — Нима мислиш да я омъжиш за краля на Шотландия, който е — на колко? — повече от двайсет?
— Смятам да я предложа за негова съпруга — казва той. — Когато тя стане на възраст за женене, той ще е едва някъде към трийсетте, това не е лош брак.
— Но, милорд — това означава да избереш съпрузи и съпруги за всичките ни деца, воден единствено от мисълта за онова момче. Нали вече обеща Артур на Испания, ако те пленят момчето?
— Няма да отиде. Прекалено прозорлив е.
— И следователно си готов да дадеш малката ни дъщеря на своя враг, за да се добереш до момчето?
— Нима би предпочела да се разхожда на свобода? — процежда той.
— Не, разбира се, че не! Но…
Вече съм казала твърде много и съм пробудила страховете на Хенри.
— Ще я предложа като съпруга за краля на Шотландия, а в замяна той ще ми предаде момчето в окови — казва Хенри безцеремонно. — И независимо дали, когато казвате, че не искате такъв брак, целта ви е да пощадите малкото ни момиче или момчето, това не променя нищо. Тя е принцеса от рода на Тюдорите, трябва да бъде омъжена там, където може да служи на интересите ни. Тя трябва да изпълнява дълга си, както аз трябва да изпълнявам моя — всеки ден. Както трябва да прави всеки от нас.
Стисвам по-здраво бебето.
— Също и това дете ли? Почти не си я погледнал. Нима всяко от децата ни има стойност единствено като карта, която да изиграеш? Точно в тази игра? В тази единствена, неспирна, неравностойна война срещу едно момче?
Той дори не е ядосан, изражението му е горчиво, сякаш дългът му тежи, сякаш той е по-тежък от всичко, с което би обременил някой друг.