— Какво мислите за това? — пита ме настоятелно Хенри. — Мога да докажа, че момчето е самозванец. Мога да доведа майка му и баща му в Англия и те могат да заявят, че той е син на бръснар от Турне. Какво ще кажете?
Усещам как Маргарет, братовчедка ми, пристъпва няколко крачки по-близо до мен, сякаш иска да ме защити, доловила как Хенри повишава тон. Колкото по-несигурен е той, толкова повече се гневи. Изправям се на крака и вземам ръката му в своята.
— Мисля, че това доказва изцяло твърдението ви — казвам, точно както бих успокоила сина си Хари, ако спореше с брат си, почти просълзен от безсилно раздразнение. — Сигурна съм, че това ще докаже напълно твърдението ви.
— Доказва го! — потвърждава той яростно. — Така е, както казах — той е бедно момче с нисш произход.
— Точно така е, както казахте — повтарям. Вдигам поглед към поруменялото му гневно лице и не чувствам нищо, освен жалост към него. — Това доказва, че сте напълно прав.
Лека тръпка разтърсва тялото му.
— Ще изпратя да ги доведат тогава — казва той. — Тези родители с нисше потекло. Ще ги доведа в Англия и всички могат да се убедят в нисшия произход на този измамник.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Есента на 1496 г.
Но Хенри не праща да доведат бръснаря от Турне и съпругата му. Изпраща в Турне поредния шпионин, който не успява да ги открие. В ума ми за кратко се мярва една забавна представа: Турне, пълен с мъже, увити в наметалата си, с качулки, спуснати напред, за да скрият лицата им, търсещи някого — който и да е — който е готов да каже, че е имал син, който е избягал от дома си и си е наумил да се обяви за крал на Англия, и който сега е сключил брак с момиче от кралската фамилия на Шотландия и е личен приятел и любимец на повечето владетели на християнския свят.
Това е толкова нелепо предположение, че когато Хенри продължава да търси опечалена майка, изчезнало момче, каквото и да е — поне име, ако не нещо друго — аз виждам това като доказателство не за голямата му решимост да разбуди една мистерия, а за нарастващото му отчаяно желание да създаде самоличност за момчето и да му прикачи някакво име. Когато намеквам, че всъщност всеки би свършил работа, че не е нужно да е бръснар от Турне — той би могъл със същия успех да си послужи с всеки, който е готов да каже, че момчето се е родило в неговия дом и го е отгледал той, а после то е изчезнало — Хенри се намръщва и казва:
— Именно, именно. Бих могъл да разполагам с половин дузина родители и пак никой да не повярва, че съм намерил които трябва.
Една вечер през есента съм поканена в покоите на кралицата — те все още се наричат така — от Нейна светлост майката на краля, която ми казва, че трябва да говори с мен преди вечеря. Отивам със сестра си Сесили, тъй като Ан е в уединение, очакваща първото си дете; но когато разтварят със замах големите двойни врати, виждам, че приемната на Нейна светлост е празна, и оставям Сесили да ме чака там, до оскъдния огън от малки подпалки, и влизам в личния кабинет на Нейна светлост сама.
Тя е коленичила пред молитвен стол; но когато влизам, хвърля поглед през рамо, прошепва: „Амин“, а после се изправя. И двете правим реверанс: тя на мен като на кралица, аз на нея като на моя свекърва; притискаме студени бузи една в друга, сякаш си разменяме целувки, но устните на никоя от нас дори не докосват лицето на другата.
Тя посочва с жест към един стол, висок колкото нейния, от другата страна на огнището, и ние сядаме едновременно, без нито една от нас да даде предимство на другата. Започвам да се чудя за какво е всичко това.
— Искам да говоря поверително с вас — започва тя. — В пълна поверителност. Това, което ми кажете, няма да излезе отвъд стените на тази стая. Можете да ми доверите всичко. Давам ви свята клетва.
Чакам. Много се съмнявам, че ще ѝ кажа каквото и да било, затова не е нужно да ме уверява, че няма да го повтори. Освен това знам, че още в следващия миг тя ще повтори пред сина си всичко, което може да му бъде от полза. Святата ѝ клетва няма да я накара да се поколебае дори за миг. Нейната свята клетва не струва нищо срещу предаността ѝ към нейния син.
— Искам да поговорим за отминали дни — казва тя. — Вие сте били малко момиче и нямате вина за нищо от това. Нито аз, нито някой друг ви обвинява в нещо. Нито дори синът ми. Майка ви се разпореждаше за всичко, а тогава вие сте ѝ се покорявали — тя замълчава. — Но не е необходимо да ѝ се покорявате сега.
Свеждам глава.
Изглежда, че на Нейна светлост ѝ е трудно да повдигне въпроса, който я интересува. Тя се поколебава, потропва с пръсти по украсената с резба странична облегалка на стола си. Затваря очи, сякаш отдавайки се на кратка молитва.