Поклащам глава.
— Къде са момчетата? — прошепва тя, с глас, съвсем малко по-висок от шепота на пламъка в огнището. — Къде са? Къде е принц Ричард сега?
— Мисля, че знаете по-добре от мен. Мисля, че знаете съвсем точно къде е той — обръщам се отново към нея и я оставям да види усмивката ми. — Не мислите ли, че това е той, в Шотландия? Не мислите ли, че е на свобода, повел войските си срещу нас? Срещу родния ви син — наричайки го узурпатор?
Болката в изражението ѝ е искрена.
— Прекосили са границата — прошепва тя. — Събрали са голяма войска, кралят на Шотландия язди заедно с момчето начело на хиляди мъже, излял е оръдия, бомбарди — никой не е виждал такава армия на Север преди. А момчето е разпратило прокламация… — тя млъква рязко и изважда листа от пазвата си. Не мога да скрия любопитството си; протягам ръка и тя ми подава листа. Това е прокламация от момчето, сигурно е изготвил стотици, в най-долния край е подписът му, RR — Ricardus Rex, Крал Ричард IV Английски.
Не мога да откъсна очи от уверения замах, с който са изписани инициалите. Поставям пръст върху изсъхналото мастило; може би това е подписът на брат ми. Не мога да повярвам, че връхчето на пръста ми няма да усети докосването му, че мастилото няма да се стопли под ръката ми. Той е подписал това, а сега пръстът ми е върху подписа му.
— Ричард — изричам зачудено и чувам обичта в гласа си. — Ричард.
— Той призовава народа на Англия да залови Хенри, докато бяга — казва майката на Хенри с треперещ глас. Почти не я чувам, мисля си за малкия си брат, подписващ стотици прокламации като Ricardus Rex: крал Ричард. Откривам, че се усмихвам, мислейки си за малкото момче, което майка ми обичаше толкова много, което всички обичахме заради слънчевия му, добросърдечен нрав. Представям си го как полага този уверен подпис и се усмихва с присъщата си усмивка, сигурен, че ще спечели Англия отново за династията Йорк.
— Пресякъл е шотландската граница, напредва към Бърик — простенва тя.
Най-сетне осъзнавам какво казва.
— Нападнали са?
Тя кимва.
— Кралят ще отиде ли? Подготвил ли е войската си?
— Изпратихме пари — казва тя. — Цяло състояние. Той налива пари и оръжия в Севера.
— Той потегля? Хенри ще поведе армията си срещу момчето?
Тя поклаща глава.
— Няма да изведем армия на бойното поле. Още не, не и на Север.
Объркана съм. Премествам поглед от дръзката прокламация с черно мастило към старческото ѝ, изплашено лице.
— Защо не? Той трябва да защити Севера. Мислех, че сте готови за това?
— Не можем — избухва тя. — Не смеем да изпратим армия в поход на север, за да се изправи срещу момчето. Ами ако войските се обърнат срещу нас в мига щом стигнем там? Ако преминат на другата страна, ако мъжете се обявят в подкрепа на Ричард, тогава няма да сме постигнали нищо, освен да му дадем армия и всичките си оръжия. Не се осмеляваме да изведем организирана армия където и да е близо до него. Англия трябва да бъде защитена от мъжете на Севера, които се бият под командването на собствените си предводители, защитават собствените си земи срещу шотландците, и ще наемем платени войници, за да подсилим редиците им — мъже от Лотарингия и от Германия.
Поглеждам я слисано.
— Наемате чуждестранни войници, защото не можете да се доверите на англичани?
Тя кърши ръце.
— Хората са толкова озлобени заради облагането с данъци и заради глобите, говорят против краля. Дотолкова не можем да им имаме вяра, не можем да бъдем сигурни…
— Не можете да имате доверие на английска армия, че няма да премине на другата страна и да се бие срещу краля?
Тя скрива лице в ръцете си, потъва в стола си, почти се свлича на колене, сякаш се моли. Гледам я вцепенено, неспособна да си придам съчувствено изражение. Никога в живота си не съм чувала за такова нещо: страната е нападната от нашественици, а кралят се бои да потегли на бой, за да защити границите си, защото не може да има доверие на армията, която е събрал, въоръжил, и на която е платил. Крал, който изглежда като узурпатор и свиква чуждестранни войски, дори в мига, когато едно момче, едно момче от долен произход, претендира за трона му.
— Кой ще поведе тази северна армия, ако кралят не тръгне? — питам.
Единствено това събужда у нея някаква радост.
— Томас Хауард, графът на Съри — казва тя. — Поверяваме му тази мисия. Вашата сестра ще роди детето му под нашите грижи. Сигурна съм, че той няма да ни предаде. Ние ще държим нея и първото му дете като залог. Семейство Кортни ще ни подкрепи, ние ще омъжим сестра ви Катрин за Уилям Кортни, за да ги накараме да удържат на думата си. А да изпратим срещу момчето човек, познат с предаността си към династията Йорк, ще изглежда добре, не мислите ли? Това сигурно ще накара хората да спрат и да се замислят, нали? Трябва да видят, че Томас Хауард е излязъл благополучно от Тауър, след като го държахме в плен там.