— За разлика от момчето — отбелязвам.
Очите ѝ рязко се стрелват към мен и виждам ужас в лицето ѝ.
— Кое момче? — пита тя. — Кое момче?
— Моят братовчед, Едуард — казвам спокойно. — Все още го държите без основание, без обвинение, несправедливо. Би трябвало да бъде освободен сега, за да не могат хората да кажат, че отвличате момчета с кръвта на Йорк и ги затваряте в Тауър.
— Не е така — тя отговаря заучено, сякаш това е прошепнатият отговор на наизустена молитва. — Той е там заради собствената си безопасност.
— Моля за неговото освобождаване — казвам. — Хората в тази страна са на мнение, че е редно той да бъде освободен. Аз, като кралица, поставям искане за това. В този момент, в който би трябвало да покажем своята увереност в позициите си.
Тя поклаща глава и се обляга назад в стола си, твърда в решимостта си.
— Не и докато не е безопасно да излезе.
Изправям се на крака, все още държейки в ръка прокламацията, която призовава хората да се вдигнат срещу Хенри, да отхвърлят налаганите от него данъци, да го заловят, докато бяга обратно към Бретан, откъдето е дошъл.
— Не мога да ви утеша — казвам студено. — Вие насърчихте сина си да облага хората с данъци до разорение, позволихте му да се крие и да не излиза сред хората, за да си създаде приятелства, окуражавахте го да преследва и тормози това момче, което сега предвожда войските си срещу нас, и го подтикнахте да вербува армия, на която не може да се довери, а сега да довежда чуждестранни войници. Миналия път, когато доведе в страната чуждестранни войници, те донесоха потната болест, която едва не погуби всички ни. Кралят на Англия би трябвало да бъде обичан от народа си, а не да е враг на спокойния му живот. Не би трябвало той да се страхува от собствената си армия.
— Но ваш брат ли е това момче? — пита тя дрезгаво. — На този въпрос ви повиках да отговорите. Вие знаете. Сигурно знаете какво е направила майка ви, за да го спаси. Дали човекът, който идва насам, е любимият син на майка ви, изправил се срещу моя?
— Това няма значение — казвам, внезапно виждайки пътя си ясно, далече от този вечно преследващ ни въпрос. Духът ми внезапно се повдига, когато разбирам, най-сетне, какво би трябвало да отговоря. — Няма значение срещу кого се изправя Хенри. Дали е любимият син на майка ми, или син на друга майка. Това, което има значение, е че вие не направихте своето момче любимец на Англия. Трябваше да го направите обичан, а не го сторихте. Единственото, което му дава безопасност, е обичта на неговия народ, а вие не му я осигурихте.
— Как можех? — пита настойчиво тя. — Как би могло изобщо да се направи такова нещо? Това е вероломен народ, това е безсърдечен народ, те са готови да хукнат след безумни мълви, не зачитат истински ценното.
Поглеждам я и почти изпитвам жал към нея, докато седи сгърчена в стола си, в бляскавия си молитвен стол с огромната Библия с богато емайлираната корица зад нея, в най-хубавите покои на двореца, окичени с най-изящните гоблени, и с цяло състояние в ковчежето ѝ за пари и скъпоценности.
— Не бихте могла да създадете обичан крал, защото вашето момче не е било обичано дете — казвам, и думите ми прозвучават като присъда. Чувствам се с каменно сърце, изражението ми е сурово като на ангела, претеглящ човешките дела в деня на Страшния съд. — Стараехте се заради него, но не успяхте. Като дете той никога не е бил обичан, и се превърна в мъж, който не може да събуди обич, нито да дари такава. Вие сте го съсипали напълно.
— Обичах го! — Тя скача, внезапно разярена, тъмните ѝ очи горят гневно. — Никой не може да отрече, че го обичах! Отдадох живота си за него! Винаги мислех единствено за него! Едва не умрях, давайки му живот, и пожертвах всичко — любов, сигурност, съпруг по мой избор — само заради него.
— Той беше отгледан от друга жена, лейди Хърбърт, съпругата на неговия настойник, и я обичаше — изричам непреклонно. — Вие я нарекохте своя неприятелка, взехте го от нея и го поверихте на грижите на чичо му. Когато моят баща ви победи, Джаспър отведе Хенри далече от всичко, което познаваше, в изгнание, а вие ги оставихте да заминат без вас. Отпратихте го, и той знаеше това. Причината беше във вашата амбиция, той знае това. Той не познава люлчини песни, не познава приказки за лека нощ, не познава веселите игри, които една майка играе със синовете си. Той не може да изпитва доверие, не може да чувства нежност. Работихте за него, да, и заговорничихте за него, и се борихте за него — но се съмнявам, че някога, през всички години, когато е бил невръстно дете, сте го държали на коленете си и сте го гъделичкали по пръстите на краката, и сте го карали да се кикоти.