— Помилван ли е? Кралят му е простил?
— Мисля, всички знаят, че той не е сторил нищо лошо. Беше заложник за подсигуряването на съюза ни. Хенри го остави като залог при френския крал, но сега, когато Тюдор вижда, че сме покорни, може да освободи Томас и да изплати дълга си на французите.
— А ти? — пита настойчиво Сесили.
— Очевидно Хенри ще се ожени за мен, защото не може да се измъкне от уговорката. Но никак не бърза. Явно всички знаят, че се опитва да се отметне.
Тя ме поглежда съчувствено и казва:
— Това е оскърбление.
— Така е — съгласявам се. — Но аз искам само да бъда кралица редом с него. Не го желая като мъж, затова не ме е грижа, че не ме иска като своя съпруга.
Дворецът Уестминстър, Лондон
30-ти октомври 1485 г.
Гледам от прозореца на спалнята си как баржата за коронацията се спуска по реката до Тауър, ескортирана от десетки кораби. Чувам как музиката ехти звънко над водата. Позлатата на кралската баржа е обновена, откакто за последен път плавахме с нея, и тя блести, яркозлатиста над студената вода, а на носа и кърмата тържествуващо се веят знамената с червения дракон на Тюдорите и назъбената решетка на крепостна врата на Боуфорт. Самият Хенри е миниатюрна фигура. На това разстояние виждам само дългата му мантия от пурпурно кадифе, поръбена с хермелин. Застанал е така, че всички по бреговете на реката да могат да го видят, с ръце на хълбоците, върху повдигнатата част на палубата в дъното на баржата. Засенчвам очи и се взирам в него. За първи път виждам мъжа, за когото ще се омъжа, и от това разстояние той не е по-голям от връхчето на кутрето ми. Баржата се плъзга пред очите ми, отвеждайки моя годеник да бъде коронясан без мен, и той дори не знае, че го наблюдавам. Не би предположил, че притиснах малкия си пръст към дебелото прозоречно стъкло, за да му взема мярката, а после щракнах презрително с пръсти.
Всички гребци са в ливреи в зелено и бяло, цветовете на Тюдорите, дръжките на веслата са боядисани в бяло, а широката им част — в яркозелено. Хенри Тюдор е поръчал пролетни цветове през есента; изглежда, че нищо в Англия не е достатъчно добро за този млад нашественик. Макар че листата капят от дърветата като кафяви сълзи, за него всичко трябва да бъде зелено като свежа трева, бяло като майско цветче, сякаш за да убеди всички ни, че времето се е преобърнало наопаки и сега всички сме Тюдори.
Във втора баржа преминава Нейна светлост майката на краля, разположила се тържествуващо на висок стол, почти трон, за да могат всички да видят как лейди Маргарет най-сетне потегля да получи своето. Съпругът ѝ стои до стола ѝ, собственически подпрял едната си ръка върху позлатената облегалка, предан на този крал, както се кълнеше в преданост на предишния, и на онзи преди него. Девизът му, смехотворният му девиз, е Sans changer, което означава „постоянен, непроменим“, но единственото отношение, в което семейство Станли никога не се променят, е неизменната им вярност към собствените им интереси.
В следващата баржа е Джаспър Тюдор, чичото на краля, който ще носи короната по време на коронацията. Леля ми Катрин, неговата плячка от победата, стои до него, отпуснала леко длан върху ръката му. Тя не вдига поглед към прозорците ни, макар сигурно да се досеща, че гледаме. Гледа право напред, спокойна и уверена като стрелец с лък, докато отива да стане свидетелка на коронясването на нашия враг; красивото ѝ лице е напълно непроницаемо. Тя вече бе омъжена веднъж преди в услуга на семейството си, за млад мъж, който я мразеше; привикнала е към външен блясък и унижение у дома. Това беше цената, която плати, задето цял живот беше едно от красивите момичета Ривърс, винаги толкова близо до трона, че тази близост остави у нея следа като белег от рана.
Майка ми обгръща с ръка талията ми, докато гледа процесията заедно с мен. Не казва нищо, но зная, че си мисли за деня, когато стояхме в убежището в мрачната крипта под параклиса на абатството, гледайки как кралските баржи плакат надолу по реката, когато короноваха чичо ми Ричард и пренебрегнаха законния наследник, моя брат Едуард. Тогава си мислех, че всички ще умрем в тъмнина и самота. Мислех си, че някоя нощ за нас безшумно ще дойде палач. Мислех си, че може би ще се събудя за миг от тежестта на възглавница върху лицето ми. Мислех си, че никога повече не ще видя слънчева светлина. Тогава бях млада и си мислех, че скръб, дълбока като моята, може да доведе единствено до смърт. Бях опечалена от смъртта на баща си и изплашена от отсъствието на братята си, и си мислех, че скоро и аз ще умра.