— Тихо, Маги. Тихо. Знаеш, че не бива да говориш така.
Тя прави реверанс и излиза от покоите ми, а аз не я задържам. Знам, че говори само истината, и че с всички тези сражения, срещу зле въоръжените, отчаяни мъже от запада, войната на Север между шотландците и англичаните, събиращите се бунтовници в Ирландия, и предстоящият сблъсък между момчето и краля, ще ни донесат лято, изпълнено с кръвопролития, и есен на разплата, и никой не може да каже каква ще е крайната сметка, нито кой ще бъде съдникът или победителят.
Паниката започва призори. Чувам крясъците, с които се дават заповеди и тропота на тичащи крака, докато началникът на стражата свиква войските. Камбаната за тревога започва да звъни предупредително, а после всички камбани из Лондон и по-нататък, всички камбани на Англия започват да бият, вдигат тревога, за да съобщят, че корнуолците са пристигнали и сега не настояват данъците да бъдат опростени и вероломните съветници на краля — отпратени: сега настояват кралят да бъде свален от престола.
Лейди Маргарет, майката на краля, излиза от параклиса, примигвайки като уплашена кукумявка заради утринната светлина и глъчката в Тауър. Вижда ме на входа на Бялата кула и забързва през моравата към мен.
— Останете тук — казва тя рязко. — Наредено ви е да останете тук заради собствената ви безопасност. Хенри каза, че не бива да излизате. Вие и децата трябва да останете тук.
Тя се обръща към един от командирите на стражата, и осъзнавам, че е готова да даде заповед за ареста ми, ако дори за миг помисли, че се надявам да се измъкна.
— Да не сте полудяла? — внезапно питам горчиво. — Аз съм кралица на Англия, аз съм съпруга на краля и майка на Уелския принц! Разбира се, че ще остана тук, в родния си град, сред хората си. Каквото и да се случи, няма да си тръгна. Къде мислите, че ще отида? Не съм аз тази, която е прекарала живота си в изгнание! Не аз дойдох начело на армия, говореща чужд език! Аз съм родена и отгледана в Англия. Разбира се, че ще остана в Лондон. Това е моят народ, това е моята страна. Дори да вдигнат оръжие срещу мен, те си остават моят народ и моето място продължава да е тук!
Тя се поколебава пред неочаквания ми гняв.
— Не знам, не знам — казва. — Не се гневете, Елизабет. Само се опитвам да опазя всички ни. Вече не зная нищо. Къде са бунтовниците?
— Блекхийт — казвам кратко. — Но са изгубили много хора. Влезли в Кент и имало схватка.
— Ще отворят ли градските порти пред тях? — пита тя. И двете чуваме врявата по улиците. Тя се вкопчва в ръката ми. — Дали гражданите и тяхното опълчение ще ги пуснат в Лондон? Нима ще ни предадат?
— Не зная — казвам. — Да се качим на стените, където можем да виждаме какво става.
Всички — Нейна светлост, сестрите ми, Маги, Артур и по-малките деца, и аз — се качваме по тесните каменни стъпала до стените, заобикалящи Тауър. Взираме се на юг и изток, натам, където реката лъкатуши, изгубвайки се от поглед, и знаем, че недалеч оттук, само на седем мили, корнуолските бунтовници триумфално завземат Блекхийт, пред нашия дворец Гринич, и си устройват лагер.
— Някога майка ми стоеше тук — казвам на децата си. — Беше тук под обсада, точно в същото положение, а аз бях с нея, съвсем малко момиче.
— Беше ли изплашена? — пита ме шестгодишният Хенри.
Прегръщам го и се усмихвам, когато усещам как се отдръпва от мен. Изпълнен е с нетърпение да стои сам на краката си, иска да изглежда независим, готов за битка.
— Не — казвам. — Не бях изплашена. Защото знаех, че вуйчо ми Антъни ще ни защити, и знаех, че народът на Англия никога не би ни сторил зло.
— Аз ще ви защитя сега — обещава Артур. — Ако дойдат, ще ни намерят готови. Не се страхувам.
Усещам как до мен Нейна светлост се дръпва назад. Тя не изпитва такава сигурност.
Заобикаляме по стените до северната страна, за да можем да погледнем надолу към улиците на Сити. Младите чираци тичат от къща на къща, блъскат по вратите и крещят, за да призоват мъжете да защитят градските порти, да извадят оръжията си от прашните стари долапи, призовават ги да измъкнат от избите старите пики. Обучените военни отряди тичат по улиците, готови да отбраняват стените.
— Виждате ли? — посочва ги Артур.
— Те са на наша страна — отбелязвам пред Нейна светлост майката на краля. — Въоръжават се срещу бунтовниците. Тичат към градските порти, за да ги затворят.
Тя изглежда обзета от съмнения. Знам, бои се, че ще разтворят портите веднага щом чуят бунтовниците да крещят, че ще отменят данъците.
— Е, във всеки случай тук сме в безопасност — казвам. — Портите на Тауър са затворени, решетката на крепостната врата е спусната, имаме и оръдия.