— А Хенри със сигурност ще дойде с армията си да ни избави — заявява Нейна светлост.
Маргарет, братовчедка ми, си разменя с мен бърз, скептичен поглед.
— Сигурна съм, че ще дойде — отвръщам.
В крайна сметка лорд Добни, а не Хенри, е този, който връхлита върху изтощените корнуолци, докато си почиват след дългия си поход от запад. Конницата прегазва спящите мъже, реже и сече, сякаш се упражнява с мечове в някоя ливада. Някои от тях носят боздугани с големи, тежки топки накрая, които могат направо да отнесат главата на човек от раменете, или да смажат лицето му и да го превърнат в пихтия, дори и когато е защитено от метален шлем. Други са въоръжени с кавалерийски пики и мушкат с тях в движение, или с бойни брадви със страховит шип в единия край, който може да пробие метал. Хенри е планирал битката и е разположил кавалерия и стрелци от другата страна на бунтовническата армия, така че за тях няма измъкване. Корнуолците, въоръжени почти само с тояги и вили за сено, са като овцете от собствените си пусти земи с бедна почва, подкарвани насам-натам, втурват се ужасено в опит да се махнат от пътя, когато чуват свистенето на хиляди стрели, бягат от конницата, само за да се натъкнат на пехотинците, въоръжени с пики и пистолети, упорито настъпващи към тях, глухи за всякакви призиви за братство.
Нанасят жестоко поражение на корнуолците и ги повалят на колене; те падат в калта, хвърлят оръжията си, вдигат ръце и обявяват, че се предават. Ан Гоф, техният предводител, зарязва битката и хуква да спасява живота си, но е настигнат и повален като задъхан елен след дълго преследване. Бунтовническият водач лорд Одли предава меча си на своя приятел лорд Добни, който го приема с мрачно лице. Никой от лордовете не е напълно сигурен, че се бие на правилната страна, това е изключително неуверена капитулация пред една изключително безчестна победа.
— В безопасност сме — казвам на децата, когато съгледвачите идват в Тауър да ни съобщят, че всичко е свършило. — Армията на баща ви победи лошите хора и те се връщат по домовете си.
— Иска ми се аз да бях предвождал армията! — казва Хенри. — Щях да се бия с боздуган. Тряс! Замахване и — тряс!
Той танцува из стаята, като имитира как с едната ръка държи юздите на галопиращ кон и размахва боздуган, стиснат в другия му малък юмрук.
— Може би, когато станеш по-голям — казвам му. — Но се надявам, че сега ще настъпи мир. Те ще се върнат по домовете си, а ние можем да се върнем в нашия.
Артур изчаква по-малките деца да отклонят вниманието си и застава до мен.
— В Смитфийлд издигат бесилки — казва той тихо. — Ужасно много от тях няма да се върнат по домовете си.
— Трябва да бъде сторено — защитавам баща му пред разтревожения си син. — Един крал не може да проявява снизхождение към бунтовниците.
— Но той продава някои от корнуолците в робство — казва ми Артур без заобикалки.
— Робство ли? — толкова съм потресена, че поглеждам сериозното му лице. — Робство? Кой каза това? Сигурно има грешка.
— Нейна светлост майката на краля сама ми каза. Той ги продава на варварските галери, и те ще бъдат приковани към веслата, докато умрат. Той ги продава като роби в Ирландия. Няма да имаме приятели в Корнуол за цяло поколение напред. Как може един крал да продава хората си в робство?
Поглеждам сина си, виждам какво наследство подготвяме за него, и нямам отговор.
Това е победа, но така насила спечелена, че не носи никаква радост. Хенри неохотно раздава рицарски звания, а удостоените с тази чест се ужасяват от цената, която ще платят за новите си титли. Огромни, тежки данъци са наложени на всички, симпатизирали на бунтовниците, и лордове и поземлени аристократи трябва да платят на ковчежника солидни глоби, за да гарантират бъдещата си лоялност. Предводителите на корнуолците са набързо осъдени и обесени, вътрешностите им — изтръгнати, а после те са разсечени на четири, разсичани живи, умиращи в мъки. Лорд Одли е обезглавен с бърза екзекуция, по време на която тълпата се смее в мрачното му лице, докато той полага глава на дръвника, защото е защитил арендаторите си срещу своя крал. Армията на Хенри преследва корнуолците по целия път обратно до Корнуол и те изчезват по тесните пътища, така заслонени от живи плетове, че приличат на зелени тунели в зелена страна, и вече никой не може да каже къде са отишли предателите, нито какво правят.
— Чакат — казва ми Хенри.
— Какво чакат? — питам, сякаш не знам.
— Момчето.
— Къде е той сега?
За пръв път от много месеци Хенри се усмихва.