— Мисли си, че се отправя на поход, финансиран от краля на Шотландия, подкрепян от него.
Чакам мълчаливо, междувременно познавам достатъчно добре тази тържествуваща широка усмивка.
— Но не е така.
— Не е ли?
— Подмамват го да се качи на борда на един кораб. Ще ми бъде предаден. Джеймс Шотландски най-сетне се съгласи да ми предаде момчето.
— Знаеш ли къде е?
— Зная къде е, и знам името на кораба, с който ще отплава: той и съпругата му, и синът му. Джеймс Шотландски ми го предаде изцяло, а моите съюзници испанците ще го заловят в морето, преструвайки се на негови приятели, и ще ми го доведат. Тогава най-сетне ще го довършим.
Дворецът Удсток, Оксфордшър
Лятото на 1497 г.
После той изчезва отново.
Придворните се държат така, сякаш сме на лятна обиколка, но всъщност сме хванати като в капан по средата на Англия, страхувайки се да се придвижим в една или друга посока, в очакване на беди, без да знаем къде може момчето да слезе на суша. Хенри почти не излиза от стаята си. На всяко място, където отсядаме, създава щаб, готов за обсада, получава съобщения, разпраща заповеди, поръчва още оръжия, събира войници, дори поръчва да поправят и пригодят собствените му доспехи, и се готви да ги сложи на бойното поле. Но не знае къде ще бъде битката, тъй като нямаме представа къде е отишло момчето.
Артур не може да се върне в замъка Лъдлоу.
— Би трябвало да бъда във владението си! — казва ми той. — Редно е да бъда при народа си.
— Знам. Но твоят настойник сър Ричард трябва да командва войската на краля. А докато баща ти не знае къде е възможно да слезе на суша онова момче, по-безопасно е, ако сме всички заедно.
Той ме поглежда с потъмнели от безпокойство кафяви очи.
— Майко, кога ще заживеем в мир?
Не мога да му отговоря.
В един момент се говореше, че момчето е в любовното си гнездо със своята невеста; любимец на шотландския крал, който уверено подготвя ново начинание; но после научаваме, че момчето е отплавало от Шотландия и е изчезнало отново, което, изглежда, отлично му се удава.
— Мислиш ли, че е отишъл при леля ти? — пита ме Хенри. Всеки ден ме пита къде според мен е отишло момчето. Държа Мери на коляното си, седнала в един слънчев кът на детската ѝ стая в една висока кула на красивия дворец. Прегръщам я малко по-силно, докато баща ѝ гневно крачи нагоре-надолу пред нас, твърде шумен, твърде едър, твърде гневен за една детска стая, човек, който си търси повод за кавга и всеки миг може да изгуби контрол над себе си. Мери го гледа сериозно, без изобщо да се страхува от него. Наблюдава го, както бебе би гледало бой между мечки и кучета: като любопитно зрелище, но не и нещо, което я застрашава.
— Разбира се, че не зная къде е отишъл — казвам. — Не мога да си представя. Спомням си, че ти ми каза как сам императорът на Свещената Римска империя наредил на херцогинята да не му оказва подкрепа или помощ?
— А нима тя би се подчинила? — избухва Хенри. — След като е толкова вероломна към всички освен рода Йорк? След като е непостоянна по отношение на всичко, освен стремежа си да съсипва живота ми и да унищожава законното ми право да владея собственото си кралство!
Този тон е твърде рязък за Мери, тя издава долната си устна, по лицето ѝ преминава тръпка. Обръщам я към мен и ѝ се усмихвам.
— Спокойно — казвам. — Тихо. Всичко е наред.
— Всичко е наред ли? — повтаря слисано Хенри.
— Наред за Мери — казвам. — Не я разстройвай.
Гневният му поглед пада върху нея, сякаш му се иска да изкрещи, да я предупреди, че е в опасност, че родът ѝ е на прага на унищожението, заради един неуловим неприятел.
— Къде е той? — пита отново.
— Нима не си наредил да наблюдават всички пристанища?
— Коства ми цяло състояние, но няма дори един инч от крайбрежието, който да не се наблюдава от патрули.
— Тогава, ако той дойде, ще разбереш. Може би се е върнал в Ирландия.
— Ирландия? Какво знаеш ти за Ирландия? — пита настоятелно той, бърз като змия.
— Не зная! — протестирам. — Откъде да зная? Просто той е бил там преди. Има приятели там.
— Кой? Какви приятели?
Изправям се да застана с лице към него, притиснала Мери към себе си:
— Милорд, не зная. Ако знаех нещо, щях да кажа. Но не знам нищо. Всичко, което изобщо чувам, е онова, което научавам от теб. Никой друг не говори с мен за него, а пък и не бих слушала, ако някой го стори.
— Испанците все още може да го заловят — казва Хенри, по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Обещали са му приятелството си и ще го заловят заради мен. Зарекоха ми се, че техни кораби го чакат до крайбрежието, че той се е съгласил да се срещне с тях. Може би те ще…