Отеква внезапно силно блъскане по вратата. Мери проплаква, а аз я притискам по-здраво към себе си и закрачвам през стаята, далече от вратата, към спалнята, сякаш бягам, внезапно изплашена. Хенри се завърта рязко, с побеляло лице. Спирам пред вратата на прага на спалнята, а Хенри е само на една стъпка пред мен, така че, когато пратеникът влиза, изпоцапан от пътя, вижда двама ни, пребледнели от страх, сякаш очакваме нападение. Пратеникът пада на едно коляно.
— Ваша светлост…
— Какво има? — пита Хенри грубо. — Изплашихте Нейна светлост, като влязохте така шумно.
— Нашествие — казва пратеникът.
Хенри се олюлява и се вкопчва в облегалката на стола.
— Момчето ли?
— Не. Шотландците. Кралят на шотландците потегля в поход.
Трябва да се доверим на Томас Хауард, графът на Съри, съпругът на сестра ми Ан, че ще спаси Англия за Хенри. Ние, които нямаме доверие на нищо и се боим от всичко, трябва да се доверим на него, но това, което ни свършва най-добра работа, е дъждът. Както англичаните, така и шотландците подготвят обсади, но са почти победени от неспирния дъжд. Английските войници, разположили се на лагер върху мокра земя пред яки, упорити замъци, се поболяват, и се изпаряват в стелещата се мъгла към собствените си домове, към топлите огньове и сухите дрехи. Томас Хауард не успява да осигури верността им, не успява дори да ги задържи в бойните редици. Те не искат да се бият, не ги е грижа, че Хенри защитава кралството си срещу най-стария враг на Англия. Изобщо не ги е грижа за него.
Томас Хауард се е изправил пред Хенри в личните му покои. Аз съм от едната страна на големия стол на Хенри, майка му — от другата, докато Хенри му се нахвърля гневно, обвинявайки го в безчестие, предателство, вероломство.
— Не можах да принудя войниците да останат — казва Томас мрачно. — Не можах да накарам дори предводителите им да останат. Те нямаха желание за битка, а отплатата беше оскъдна. Не знаете какво беше.
— Нима искате да кажете, че не воювам? — избухва Хенри.
Томас хвърля бърз, ужасѐн поглед към мен, сестрата на жена му.
— Не, Ваша светлост, разбира се, че не. Исках само да кажа, че не мога да ви опиша колко тежка е тази кампания. В тази част на вашата страна е много влажно и много студено. Храната е оскъдна, а на някои места е трудно да се намерят дърва за горене. През някои нощи хората ми трябваше да спят под студения дъжд, без да са хапнали нищо, а когато се събуждат, да нямат закуска. Трудно се снабдява армия, и мъжете нямаха желание за битка. Никой не се съмнява в куража на Ваша светлост. Вие го показахте. Но е трудно войниците да бъдат убедени да останат неотстъпно по тези места в такова време.
— Достатъчно. Можете ли отново да излезете на бойното поле? — Хенри хапе устни, с мрачно и яростно лице.
— Ако ми наредите, сир — казва Съри унило. Той знае, както знаем всички, че всеки намек за отказ ще го изпрати обратно в Тауър, обявен за предател; бракът му с Ан няма да е достатъчен, за да го спаси. Той отново ми хвърля бърз поглед, и разбира веднага, от непроницаемото ми изражение, че не мога да му помогна. — Трябва да се гордея, че ми е поверено да поведа хората ви. Ще сторя най-доброто, което мога. Но те си отидоха у дома. Ще трябва да съберем всички отново, съвсем отначало.
— Не мога да продължавам да наемам войници — решава Хенри рязко. — Те отказват да служат, а аз не разполагам със средства да им плащам. Ще трябва да сключа мир с Шотландия. Чувам, че и Джеймс е останал без пукната пара в хазната. Ще сключа мир. Така ще мога да преместя войниците, които са ми останали, от границите. Те трябва да дойдат на юг, за да бъдат готови.
— Готови за какво? — пита майка му.
Не знам защо пита, освен ако не иска да чуе собствените си страхове, облечени в думи.
— Готови за момчето.
Дворецът Удсток, Оксфордшър
Есента на 1497 г.
Отряд прашни, изтощени вестоносци препускат бясно, предавайки съобщението от една станция на друга, сменяйки конете, когато те се уморят и окуцеят; един от мъжете задъхано предава запечатан пергаментов свитък на друг: „За краля, в двореца Удсток!“, е единственото, което казва единият на другия, и нов кон с нов ездач се устремява напред по прашните есенни пътища, които не са много повече от изровени пътеки, за да язди от разсъмване, докато стане твърде тъмно да различава дълбоката кал по пътя от прораслата трева край него, докато се види принуден да легне да спи, понякога увит в наметалото си, под някое дърво, неспокойно очаквайки първата утринна светлина, за да потегли с гръмък тропот към следващата станция със скъпоценния свитък. „За краля, в двореца Удсток!“