— Едмънд? — повтарям.
— Избягал е — казва Хенри кратко. — Знаехте ли?
— Не, разбира се, че не.
Придворните са готови. Хенри хвърля поглед през рамо, както винаги, сякаш се бои да види кой е зад гърба му.
— Зле ми е — казва той. — Зле ми е на стомаха.
Сяда начело на голямата маса, където му поднасят най-доброто, което може да осигури кралството, но докато той си взема малка порция от едно блюдо, а после от друго, виждам, че не усеща вкуса на храната. Месото е изгубило сочността си, а марципанът — своята сладост. Той хвърля поглед надолу по масата към лейди Катрин, седнала начело на дамите ми, а тя отвръща на погледа му и му отправя сладката си, обещаваща усмивка. Той я гледа, сякаш тя не е жена, към която изпитва желание, а загадка, която не може да разреши, и усмивката замира на устните ѝ, докато тя преглъща и свежда лице.
След вечеря той отива в личните си покои с майка си, двамата поръчват сладко вино, бисквити и сирене, и разговарят до късно през нощта. Отдавна минава полунощ, когато той идва в спалнята ми и сяда тежко на стола пред огъня и се заглежда в жаравата.
— Какво има? — питам. Била съм полузаспала, но се плъзвам от леглото и вземам едно столче, за да седна до него. — Какво има, съпруже?
Главата му бавно клюма, докато я подпира на ръката си, а после я отпуска още по-ниско и покрива с ръце лицето си.
— Момчето — казва той приглушено. — Проклетото момче.
Пламъците потрепват тихо в малката стая.
— Момчето? — повтарям.
— Настаних около него хора, на които беше възложено да го въвлекат в опасност — казва той, с все още сведена глава, скрил лице от мен. — Мислех си, че ще го заловя, че заговорничи да избяга на свобода.
— За да го убиете — казвам безизразно.
— Да го екзекутирам за престъпление — поправя ме той. — За нарушаване на думата, дадена, когато се предаде. Накарах неколцина негодници да дойдат при него и да му обещаят, че ще го измъкнат на свобода, че ще му помогнат да избяга. Той се съгласил. После ги изпратих при Уорик…
Притискам устата си с ръка, за да се възпра да не изпищя.
— Не и Теди.
— Също и Уорик. Това трябва да се направи. И трябва да се направи сега. Двамата млади глупаци са изрязали дупка между стаите си и разговарят шепнешком.
— Разговарят? Теди и момчето? — Обзема ме направо непоносима нежност при мисълта как тези двамата си нашепват взаимно надежди и се насърчават. — Той говори с Теди?
— Подхвърлих им план за бягство. Момчето се съгласило, Уорик също, щом му го обяснили. Изпратих им план да си възвърнат Англия, да съберат армия, да ме убият…
— Би трябвало да разбират, че е безнадеждно…
— Момчето знае, но отчаяно копнее да бъде на свобода. А после — изведнъж — се оказва, че положението вече не е безнадеждно — той замълчава и издава задавен звук, сякаш в гърлото му неудържимо се надига повръщане. — Елизабет, моят малък заговор беше готов, имаше половин дузина съзаклятници, набор от кодове, съобщение до херцогинята, планове за бунт, всичко бе напълно достатъчно, за да навлече на човек смъртна присъда, всичко — подготвено и контролирано от мен, и… и… — той спира, сякаш не може да си наложи да продължи. — И после…
Надигам се от столчето си и слагам длан на приведеното му рамо. Все едно, че докосвам облегалката на стола: той е вдървен от страх.
— Какво после? Какво стана после, скъпи?
— Към тях са се присъединили други. Други, на които не бях дал указания. Други, от които се очаква да са ми верни. Получават съобщения от цялата страна. Мъже, които са готови да рискуват живота и състоянието си, за да измъкнат Уорик от Тауър, мъже, готови да изложат на опасност семействата и препитанието, и имуществото си, за да освободят момчето. Заражда се нов бунт, нов бунт след всичко, през което минахме! Нямам представа колко мъже са готови да въстанат, нямам представа кои са вероломниците, готови да ме предадат. Но всичко започва отново, съвсем отначало. Англия иска момчето. Хората искат да видят момчето на трона и са готови да ме свалят от власт.
— Не — казвам. Не мога да повярвам на това, което чувам, когато Хенри скача и се изправя внезапно, отърсвайки ръката ми от рамото си, преминал от отчаяние към внезапен гняв.
— Това е работа на рода Йорк! — изкрещява той. — Отново вашето семейство! Едмънд дьо ла Поул — изчезнал! Братовчед ви — в сърцето на различни заговори! Бялата роза, изрисувана на всеки уличен ъгъл! Вашето семейство, вашите приближени и слуги, проклетият ви чар, родовата ви вярност, магия — Бог знае какво работи в твоя полза. Бог знае дали то не действа и за него. Той е изгубил красивата си външност, пребит е, за да погрознее, погрижих се за това. Изгубил е чара си — не може да се усмихва без зъби. Той изгуби състоянието си, няма я вече рубинената му брошка, а съпругата му е под мое попечителство, но въпреки това те се стичат при него. Все още са готови да го подкрепят, той все още ме застрашава. Ето го, затворен в Тауър, без приятели освен онези, които му позволявам да има, без компания, освен изметта, която му пращам, и въпреки това той събира армия срещу мен и аз трябва да се отбранявам, да браня вас и да защитя синовете ни.