— Мога да ти кажа, че в Йорк сърцето натежа в гърдите ми като камък — казва ми той искрено. — Смразяващо студен вятър, режещ дъжд, и каменните лица на жените. Гледаха ме, сякаш лично съм убил единствения им син. Знаеш какви са — обичат Ричард така предано, сякаш е потеглил на бой едва вчера. Защо правят това? Защо все още се вкопчват в него?
Свеждам лице над чашата с питието от мляко и вино, за да не може да види бързото ми издайническо трепване, породено от скръбта.
— Той имаше онази дарба на фамилията Йорк, нали? — притиска ме той. — Да кара хората да го обичат? Каквато е имал баща ти, крал Едуард? Каквато имаш и ти? Това е дар Божи, няма друга причина. Просто някои хора имат обаяние, нали? И тогава хората ги следват? Хората просто ги следват, нали?
Свивам рамене. Не съм сигурна, че гласът няма да ми изневери, ако заговоря и започна да обяснявам защо всички обичаха Ричард; за приятелите, които бяха готови да пожертват живота си за него и които, дори сега, след смъртта му, все още се сражават с враговете му от обич към паметта му. Обикновените войници, които все още са готови да се сбият в кръчмите, когато някой каже, че той е бил узурпатор. Продавачките на риба, които са готови да извадят нож срещу всеки, който каже, че той е бил гърбав или немощен.
— Аз не го притежавам, нали? — пита ме Хенри направо. — Каквото и да е това — дарба или хитрост, или талант. Не го притежавам. Където и да отидехме, се усмихвах и махах с ръка, и правех всичко по силите си, всичко, което трябваше. Играех ролята на крал, който седи уверено на трона си, макар понякога да се чувствах като беден претендент без никой, който да вярва в мен, освен една сляпо обичаща ме майка и един предан докрай чичо, пионка за големите играчи, кралете на Европа. Никога не съм бил дълбоко обичан от цял един град, никога не съм чувал армия да крещи името ми. Не съм човек, когото следват от обич.
— Ти спечели битката — казвам сухо. — Разполагаше с достатъчно мъже, които да те следват в онзи ден. Това е всичко, което има значение, онзи единствен ден. Както казваш на всички: ти си крал. Ти си крал по правото на завоеванието.
— Спечелих с наемни войски, платени от краля на Франция. Спечелих с армия, дадена ми назаем от Бретан. Едната половина от тях бяха наемници, а другата половина — жестоки престъпници, измъкнати от затворите. Нямах войници, които да ми служат от обич. Не съм обичан — казва той тихо. — Не мисля, че някога ще бъда. Не ми се удава да привличам обичта на хората.
Свалям чашата и за момент очите ни се срещат. В тази единствена, случайна размяна на погледи прочитам мисълта му, че не е обичан дори от собствената си съпруга. Той е просто лишен от любов. Прекарал е младостта си, очаквайки да получи престола на Англия, рискува живота си, сражавайки се за трона на Англия, а сега открива, че короната всъщност е куха; в нея няма сърце. Тя е празна.
Не мога да измисля нищо, с което да запълня неловкото мълчание.
— Имаш поддръжници — осмелявам се да кажа.
Той се изсмива късо и горчиво.
— О, да, купих някои: семействата Кортни и Хауард. Имам и приятелите, които ми осигури майка ми. Мога да разчитам на няколко приятели от едно време, на чичо ми, графа на Оксфорд. Мога да имам доверие на семейство Станли и на сродниците на майка ми — той замълчава. — Странно е един съпруг да задава подобен въпрос на жена си, но не можех да мисля за нищо друго, когато ми казаха, че Лъвъл е тръгнал срещу мен. Знам, че е бил приятел на Ричард. Виждам, че Франсис обича Ричард толкова много, та продължава да се бие срещу мен, дори когато Ричард е мъртъв. Това ме накара да се запитам: мога ли да разчитам на теб?
— Защо изобщо е нужно да питаш?
— Защото всички ми казват, че и ти си обичала Ричард. А сега вече те познавам достатъчно добре, за да съм убеден, че не си била направлявана от амбицията да бъдеш кралица, че си била водена от обич. И по тази причина те питам: обичаш ли го още? Както го обича лорд Лъвъл? Като жените на Йорк? Обичаш ли го, въпреки че е мъртъв? Както го обича Йорк, както го обича лорд Лъвъл? Или мога да разчитам на теб?
Размърдвам се леко, сякаш се чувствам неудобно в мекото легло, отпивайки от напитката си. Посочвам корема си.
— Както казваш, аз съм твоя съпруга. Можеш да разчиташ на това. Ще родя твоето дете. Можеш да разчиташ на това.
Той кимва.
— И двамата знаем какво се случи. Беше сторено, за да заченеш от мен; не беше акт на любов. Би ми отказала, ако можеше, и всяка нощ извръщаше лице от мен. Но се питах, докато бях далеч оттук и се сблъсках с такава враждебност, с бунт… дали е възможно да се зароди преданост, дали между нас може да се зароди доверие?