Когато бях седемнайсетгодишна, любимка на бащиния си двор, най-красивата принцеса в Англия с бляскаво бъдеще пред мен, баща ми умря и ние избягахме отново в убежище, поради страх от брат му, моят чичо Ричард. Девет дълги месеца чакахме в убежище, препирайки се помежду си, разгневени от собствения си провал, докато майка ми се споразумя с Ричард и аз бях освободена, за да изляза на светло, да отида в двора, да срещна любовта. За втори път излязох от тъмнината като призрак, завръщащ се към живота. Отново примигнах в топлата светлина на свободата като закачулен ястреб, внезапно пуснат да лети на свобода, и отново се зарекох, че никога повече няма да бъда затворена. Отново се оказа, че греша.
Болките ми започват в полунощ. „Прекалено рано е, прошепва изплашено една от жените ми. Подранило е поне с месец.“ Виждам как онези закоравели заговорници, майка ми и Нейна светлост майката на краля, се споглеждат бързо.
— Подранило е с цял месец — потвърждава на висок глас Нейна светлост за всички, които пресмятат. — Ще трябва да се молим.
— Ваша светлост, бихте ли отишли в собствения си параклис, за да се помолите за нашата дъщеря? — пита майка ми бързо и съобразително. — Едно подранило бебе има нужда от застъпничество пред светците. Дали ще бъдете така добра да се помолите за нея във времето на родилните ѝ мъки?
Нейна светлост се колебае, разкъсвана между Бог и любопитството.
— Имах намерение да ѝ помагам тук. Смятах, че е редно да бъда тук…
Майка ми свива рамене, кимвайки към стаята, акушерките, сестрите ми, придворните дами:
— Това са земни дела — казва тя простичко. — Но кой може да се моли като вас?
— Ще повикам свещеника, и хористите — казва Нейна светлост. — Изпращайте ми новини през цялата нощ. Ще поръчам да събудят архиепископа. Нашата Повелителка ще чуе молитвите ми.
Отварят ѝ вратата и тя излиза, развълнувана от мисията си. Майка ми дори не се усмихва, когато се обръща отново към мен и казва:
— Хайде сега да те поразходим.
Докато Нейна светлост усърдно се моли на колене, аз се мъча цяла нощ, а призори обръщам потното си лице към майка си и казвам:
— Чувствам се странно, почитаема майко. Изпитвам странно чувство, такова, каквото не съм изпитвала никога преди. Струва ми се, че ще се случи нещо ужасно. Страх ме е, мамо.
Тя е свалила диадемата си, косата ѝ се спуска по гърба, прибрана в плитка, цяла нощ е вървяла редом с мен и сега умореното ѝ лице грейва.
— Облегни се на жените — е единственият ѝ отговор.
Мислех си, че ще е истинска борба, след като съм чувала всички ужасни истории, които жените си разказват — за жестока болка и писъци, и бебета, които трябва да бъдат обръщани в утробата, или бебета, които не могат да се родят и понякога утробата трябва да се разреже, за да бъдат извадени — с фатални последици; но майка ми нарежда на две от акушерките да застанат от двете ми страни, за да ме подкрепят, а тя взема лицето ми в хладните си ръце, вперва в мен погледа на сивите си очи и казва тихо:
— Ще броя вместо теб. Остани съвсем неподвижна, любов моя, и слушай гласа ми. Ще преброя от едно до десет, и докато броя, ще откриеш как крайниците ти натежават, а дишането ти става по-дълбоко, и можеш да чуваш единствено гласа ми. Ще имаш чувството, че се носиш плавно по вода, сякаш си Мелузина, че се носиш по сладките води на река, и няма да чувстваш болка, само дълбок покой, като сън.
Не откъсвам поглед от очите ѝ, а после вече не мога да видя нищо, освен спокойното ѝ лице, нито пък да чуя друго освен тихото ѝ броене. Болките в утробата ми идват и си отиват на пристъпи, но усещането е някак далечно и аз се нося плавно, както тя обеща, сякаш плавайки по течението на река.
Виждам спокойния ѝ поглед, и светлината в изражението ѝ, и чувствам, че сме се озовали във време на нереалност, че тя сякаш прави магия около нас с увереното си тихо броене, което сякаш върви бавно и отнема цяла вечност.
— Няма от какво да се боиш — казва ми тя кротко. — Никога няма от какво да се боиш. Най-лошият страх е този от самия страх, а ти можеш да го победиш.
— Как? — промърморвам. Сякаш бълнувам, носейки се плавно надолу по сънни води. — Как мога да победя най-ужасния страх?
— Просто решаваш да го сториш — казва тя простичко. — Просто решаваш, че няма да бъдеш страхлива жена, и когато стигнеш до нещо, което те тревожи, се изправяш и тръгваш право към него. Помни — от каквото и да се боиш, тръгни бавно и уверено към него. И се усмихвай.
Увереността ѝ и описанието на собствената ѝ смелост ме карат да се усмихна, въпреки че болките ми идват, а после отслабват, този път по-бързо, на всеки няколко минути, и виждам в отговор обичната ѝ усмивка, докато край очите ѝ се появяват бръчици.