Кимвам, сякаш това не ме интересува особено.
— Не искаш ли да видиш момчето? — пита той небрежно, сякаш ми предлага някакво удоволствие. — Този самозванец? Ами ако е някое от незаконните деца на баща ти? Твой полубрат? Не искаш ли да го видиш? Да кажа ли на Едуард да доведе момчето в двора? Можеш да го приемеш в домакинството си? Или да наредя да му затворят устата там, където си е, отвъд морето, далече оттук?
Поклащам глава. Представям си, че животът на момчето зависи от онова, което ще кажа. Мога да се обзаложа, че Хенри ме наблюдава напрегнато, в очакване да поискам момчето да бъде доведено у дома. Помислям си, че един живот може да зависи от моята проява на безразличие.
— Той не представлява интерес за мен — казвам, като свивам рамене. — Пък и това би подразнило майка ми. Но направи каквото смяташ за най-добре.
Настъпва кратко мълчание, в което отпивам от виното си. Предлагам да му налея нова чаша. Звънтенето от допира на сребърна кана до сребърна чаша издава звук като от броене на монети, на трийсет сребърника.
Момчето може и да не представлява интерес за мен, но изглежда, че е интересно за други. В Лондон се вихрят най-необуздани слухове, че и двамата ми братя, Едуард и Ричард, са избягали от пленничество в Тауър преди години, почти веднага щом чичо ни Ричард бил коронясан, и сега са потеглили към дома от укритието си, за да предявят правата си над престола. Синовете на Йорк ще влязат отново в градината на Англия, тази сковаващо студена зима ще се обърне в пролет с тяхното идване, белите рози ще разцъфнат, и всички ще бъдат щастливи.
Някой е забол балада на седлото ми, и аз я откривам, когато се готвя да изляза на езда. Хвърлям бърз поглед на редовете: тя предрича как слънцето на Йорк отново ще заблести над Англия и всички ще бъдат щастливи. Начаса я дръпвам от лъка на седлото и я занасям на краля, като оставям коня си да чака в двора на конюшнята.
— Помислих си, че е редно да видиш това. Какво означава? — питам Хенри.
— Означава, че има хора, които са готови да отпечатат такива неща, както и да разправят лъжи — казва той мрачно. Рязко дръпва листа от ръката ми. — Означава, че има хора, които си губят времето да съчиняват музика към предателството.
— Какво ще правиш с това?
— Ще открия човека, който го е отпечатал, и ще му отрежа ушите — казва той мрачно. — Ще му изтръгна езика. Ти какво смяташ да правиш?
Свивам рамене, сякаш поетът, възпял династията Йорк, или печатарят, публикувал поемата му, са ми напълно безразлични.
— Да изляза ли на езда? — питам го.
— Не те ли с грижа за тази… — той посочва баладата в ръката си — тази мръсотия?
Поклащам глава, с широко отворени очи.
— Не. Защо да ме е грижа? Има ли изобщо някакво значение?
Той се усмихва.
— Явно не и за теб.
Извръщам се.
— Хората винаги ще говорят глупости — казвам с безразличие.
Той улавя ръката ми и я целува.
— Права беше да ми го донесеш — казва. — Винаги ми съобщавай всички глупости, които чуваш, колкото и маловажни да ти се струват.
— Разбира се — казвам.
Той ме придружава до двора на конюшнята.
— Това поне ми вдъхва увереност в теб.
После собствената ми прислужница ми прошепва, че на пазара за месо в Смитфийлд настъпило голямо вълнение, когато някой казал, че Едуард, малкият ми братовчед Теди, е избягал от Тауър и издига знамето си над замъка Уорик, а династията Йорк се вдига да подкрепи каузата му.
— Чираците на половината месари казваха, че трябва да грабнат сатърите си и да потеглят да му служат — казва тя. — Останалите говореха, че трябва да нападнат Тауър и да го освободят.
Не се осмелявам дори да попитам Хенри за това, толкова мрачно е лицето му. Всички сме хванати като в капан в двореца от ледените ветрове и от суграшицата и снега, които валят всеки ден. Хенри потегля по замръзнали пътища, обзет от тиха ярост, докато майка му прекарва цялото си време на колене върху студения каменен под на параклиса. Всеки ден донася нови и нови истории за звезди, видени да танцуват в студените небеса, предвещавайки появата на бялата роза. Някой вижда бяла роза, образувана от скрежа по тревата при Бозуърт призори. На вратата на Уестминстърското абатство са забодени поеми. Група лодкари пеят коледни песни под прозорците на Тауър, Едуард Уорик разтваря широко прозореца си, маха им, и се провиква: „Весела Коледа!“ Кралят и майка му ходят вдървено, сякаш са замръзнали от ужас.
— Е, наистина са замръзнали от ужас — потвърждава весело майка ми. — Големият им страх е, че битката при Бозуърт ще се окаже не краят на войната, а просто още една битка, само едно от многобройните сражения. Те са толкова много, че хората забравят имената им. Огромният им страх е, че Войната на братовчедите ще продължи, само че сега родът Боуфорт ще се изправи срещу Йорк, вместо Ланкастър срещу Йорк.